50 нюанса по тъмно

 — Много хора, които парадират с парите си. Благотворителен търг, лотария, вечеря, танци — майка ми я бива да вдига купони. — Усмихна се и аз за пръв път от сутринта си позволих да изпитам известно вълнение от партито.

 В отбивката пред имението имаше опашка от скъпи автомобили. Отгоре висяха продълговати бледорозови книжни фенери и докато напредвахме бавно с аудито, видях, че са навсякъде. На привечерната светлина изглеждаха вълшебни, сякаш влизахме в омагьосано царство. Погледнах Крисчън. Много подходящо за моя принц — и моята детинска възбуда изригна, засенчвайки всички други чувства.

 — Маските — каза Крисчън и си сложи проста черна маска. Моят принц се превърна в нещо още по-тъмно, по-чувствено.

 От лицето му се виждаше само красивата му уста и силната му долна челюст. Видът му накара сърцето ми да се разтупти още по-бързо. Завързах си маската и потиснах жаждата дълбоко в тялото си.

 Тейлър спря и един камериер отвори вратата на Крисчън. Сойър изскочи навън и отвори моята.

 — Готова ли си? — попита Крисчън.

 — Напълно.

 — Красива си, Анастейжа. — Той целуна ръката ми и слезе от колата.

 Тъмнозелен килим покрай моравата отстрани на къщата водеше към внушителния парк зад нея. Крисчън закрилнически постави длан на кръста ми и тръгнахме по килима с постоянния поток на сиатълския елит. Двама фотографи спираха гостите, за да позират за снимка пред едно обвито от бръшлян дърво.

 — Господин Грей! — извика единият. Крисчън му кимна за поздрав и ме притисна към себе си, докато двамата позирахме пред обектива. Как ли го познаваха? По характерната му рошава медноруса коса, несъмнено.

 — Двама фотографи? — попитах.

 — Единият е от «Сиатъл Таймс», а другият прави снимки за спомен. По-късно ще можем да си купим.

 О, снимката ми пак ще се появи в пресата. За миг си спомних за Лийла. Ето как ме беше намерила — по снимката с Крисчън. Тази мисъл ме смути, макар да се успокоявах, че под маската съм неразпознаваема.

 В края на опашката сервитьори с бели костюми държаха подноси с чаши, пълни догоре с шампанско, и аз с признателност взех подадената ми от Крисчън чаша, която ме разсея от мрачните мисли.

 Приближихме се до голяма бяла пергола, окичена с по-малки книжни фенери. Под нея сияеше черно-бял шахматен дансинг, заобиколен от ниска ограда с входове от три страни. Пред всеки вход имаше по две разкошни ледени скулптури на лебеди. Четвъртата страна на перголата бе заета от естрада, на която тихо свиреше струнен квартет, натрапчива ефирна мелодия, която не ми бе позната. Естрадата изглеждаше приготвена за голям оркестър, но тъй като нямаше следа от музикантите, предположих, че ще се появят по-късно. Крисчън ме хвана за ръка и ме поведе между лебедите на дансинга, където се събираха другите гости, всички с чаши шампанско в ръце.

 Към брега се издигаше огромна шатра, отворена откъм нашата страна. Вътре зърнах официално наредени маси и столове. «Толкова много!»

 — Колко души ще присъстват? — попитах, смаяна от големината на шатрата.