Изумрудената буря

— Мъж? — попита Ариста, сплащайки покривката. Ако нещо се случеше с последната, Едит щеше да обвини Ибис.

— Да, по-рано днес. Говорил е с Брайс на улицата и споменал, че търсел млада жена. Описал те идеално, макар да не знаел името ти.

— Как е изглеждал? — Ариста се надяваше притеснението да не се е прокраднало и в гласа й.

— Ами — заекна Линет — това е въпросът. Носел качулка и омотан около лицето си шал. Брайс нямало как да го огледа.

Принцесата придърпа робата към себе си.

Той тук ли е? Дали убиецът е успял да ме проследи?

Линет забеляза настъпилата промяна и запита:

— Неприятности ли имаш, Елла?

— Брайс казал ли му е, че живея тук?

— Не, разбира се. Може да е много неща, ала не е глупав.

— Оставил ли е име?

Линет поклати глава.

— Може да питаш Брайс, когато се върне. Двамата с Уери отидоха да купят брашно. Всеки момент трябва да се върнат.

— И като стана дума — рече Ариста, изваждайки монети от наквасената рокля, — ето три медни тенента. Тази сутрин ми платиха.

— О, не. Не бихме могли…

— Естествено, че можете! Позволявате ми да спя под колата ви и ми пазите багажа, докато съм на работа. Дори ми позволявате да се храня с вас.

— Ама три! Това ти е цялата заплата, Елла. За теб няма да остане нищо.

— Ще се оправя. Понякога ми дават да ям в замъка, пък и нуждите ми са семпли.

— Ще ти трябват нови дрехи, а и нови обувки за зимата.

— Както и на децата ви. Няма да можете да си позволите това без допълнителните три медни седмично.

— Не, не… не можем. Много мило от твоя страна, но…

— Мамо! Мамо! Ела бързо! Уери! — Финис, най-големият син на Баркърови, дотича с викове. Изглеждаше ужасѐн, очите му бяха пълни със сълзи.

Линет повдигна полата си и затича, следвана от Ариста. Бързо стигнаха до Косуол авеню, където пред пекарната се бе струпала тълпа. Разбутвайки зяпачите, двете видяха момче да лежи в безсъзнание на калдъръма.

— Мили Марибор! — проплака Линет, коленичейки до сина си.

Брайс бе застанал на колене върху камъните, държейки Уери в ръце. Те и туниката му бяха подгизнали. Очите на момчето бяха затворени, сплъстените му коси като че потопени в червено мастило.

— Падна от тавана — с треперещ глас отвърна на незададеното им питане Финис. — Сваляше един тежък чувал с брашно, понеже пекарят каза, че щял да ни продаде две чаши на цената на една, ако му помогнем. Тейко и аз му рекохме да ни изчака, ама той изтича нагоре, както прави винаги. Дърпаше наистина здраво, тогава му се хлъзнаха ръцете. Политна назад и…

Финис говореше бързо с все по-развълнуван глас, докато най-накрая вълнението го задави.

— Удари си главата на калдъръма — рече непознат с бяла престилка и фенер в ръка. Ариста си помисли, че той трябваше да е пекарят. — Наистина съжалявам. Не мислех, че момчето ще се нарани така.