47-ият самурай [bg]

— Добре е, справя се. Това го умее.

— Така е.

Ники влезе, сякаш си беше вкъщи. Носеше дънки, каубойски ботуши и косата й бе вързана на опашка. Беше на двайсет и три и учеше литература в Ню Йорк.

— Щеше да ми дойдеш на гости, помниш ли?

— Е, нали познаваш баща си. Понякога старият козел забравя.

— Никога през живота си не си забравил нищо. Татко, какво означава това? Наистина. Тези японски глупости. Каква е тази лудост?

Тя се огледа. Дърворезбата подарък от Яно висеше на едната стена, на другата — картина на една птичка, наречена сврачка, кацнала на разкривен клон. Имаше купища книги, огромен телевизор с Ди Ви Ди устройство и стотина диска, повечето обложки — с японски йероглифи и снимки на зловещи мъже с вързани на опашка коси.

— Искаш ли нещо безалкохолно?

— Защо не саке? Не е ли това най-подходящото питие.

— Няма да пия повече.

— Значи си се побъркал и без помощта на алкохола.

— Мога да споря по този въпрос.

Тя седна до стената.

Боб се настани срещу нея.

— Каква е тази птица?

— Рисувана е през хиляда шестстотин и четирийсета година от Миямото Мусаши.

— Какъв е бил тоя?

— Самурай. Най-великият, както се говори. Участвал е в шейсет дуела и е спечелил всичките. Харесва ми да гледам картината и да си мисля за това. Опитвам се да разбера движението на четката му. Занимавал се е и с калиграфия. Виждаш ли онзи надпис?

— Какво означава?

— Означава „Стоманата разсича плътта; стоманата разсича костите; стоманата не разсича стомана“. Господин Яно ми го подари в нощта, преди той и семейството му да загинат.

— Боже. Осъзнаваш ли колко налудничаво звучиш? Осъзнаваш ли колко разстроена е мама?

— Има достатъчно пари. Не би трябвало да има проблеми.

— Има огромен проблем. Един побъркан съпруг.

— Не съм побъркан.

— Да, бе. Хайде, обясни ми тогава. Какво става тук?

— Добре. Това не е лудост. Всичко е заради мечовете.

— Мечове.

— Японски мечове. „Душата на самурая“, както ги наричат.

— Звучиш, сякаш си започнал да вярваш на тези долнопробни филми, които са нахвърляни наоколо.

— Само ме изслушай. Изслушай ме.

Боб й разказа колкото можеше по-просто за събитията от последните няколко месеца, като се започне с писмото от уредника на Историческия отдел на морската пехота и се свърши с минутата, преди тя да почука на вратата.

— Значи изобщо не си се връщал в Айдахо, така ли? Дошъл си направо тук и си започнал да живееш така?

— Имам няколко правила за трудната работа. Първо, започни веднага. Второ, работи всеки ден. Трето, свърши я. Това е единственият начин да постигнеш нещо. Всичко друго е лъжа. Затова, когато слязох от самолета, си помислих: „Започни сега, сега“. И започнах.

— Какво, за бога, смяташ да правиш после?

— Ами, ще дойде време, когато ще почувствам, че съм готов. Когато сметна, че съм научил достатъчно, ще се върна. Някак ще разбера какво е станало и ще се погрижа справедливостта да възтържествува.

— Чакай сега. Поправи ме, ако греша — ти нямаш никакви доказателства, че онези нещастни хора са били убити. Така де, пожари избухват и случайно и понякога в тях загиват хора. Постоянно се случва.