Последната тайна на Дома Господен

Противотанкова мина, Южен Ливан. Това беше причината. Груба работа, импровизирана. Повечето пъти дори не избухваха. Хъмвито им беше стъпило отгоре й и се беше взривило, поглъщайки всички вътре в изпепеляващо кълбо от огън.

— Никаква надежда — бяха казали военните лекари, когато им го докараха. — Мъртъв е.

Но той не беше мъртъв. Беше оцелял, вкопчвайки се в живота с отчаяна решителност, като човек, увиснал на ноктите си на ръба на пропаст. Болката беше невероятна, седмици наред, месеци, болка, спрямо която всяка друга болка беше изтънчено удоволствие, болка, която го разкъсваше клетка по клетка, атом по атом, докато не оставаше нищо друго, освен болка; той беше болка, същество, образувано от най-интензивна първична агония в най-чистата й форма. Но беше издържал, крепен от непоклатимото убеждение, че Господ иска от него да оцелее. И от яростта. Не за онова, което се беше случило с него, въпреки че то беше достатъчно лошо, а заради по-малкия му брат, заради любимия му Вениамин, който беше заедно с него в хъмвито и който беше загинал при взрива. Мъртъв, смелият Вениамин.

Продължи да се взира в огледалото едновременно отвратен и очарован от разликата между тъканта на главата и лицето му, която по някакво чудо беше избегнала пораженията на огъня, и шарения лъскав калейдоскоп на всичко отдолу. След това изръмжа, взе туба с крем от масата, изстиска малко на дланта си и започна да го втрива в кръпките по ръцете и тялото си.

Налагаше се да извършва този ритуал по пет пъти дневно. Кожата трябва да се поддържа влажна, така му бяха казали лекарите. Мека и еластична. Иначе щеше да се стегне около тялото му като усмирителна ризница и да се сцепи при всяко рязко или силно движение. Затова се наложи да се откаже от активната служба и да приеме кабинетна работа във военното разузнаване. Защото ритуалът не можеше да бъде отлаган; и един пропуснат сеанс щеше да накара кожата му буквално да се разпори по шевовете.