Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— А ти какво направи, най-глупав от всички касапи? — продължаваше да крещи добрият старец. — Какви ги свърши? Разбираш ли какъв шедьовър, какво чудо на генетиката си унищожил? Не, не, как ще го разбере профан като теб с малкия си мозък! Как ще разбереш идеите на гениалните хора! Такива като самия Идаран и като Алзур, неговия учител, които бяха надарени с изключителен гений и талант! Които изобретяваха и творяха за благото на човечеството, а не заради печалбата, не се кланяха на нечестивия мамон, не за удоволствие, не за забавление, а заради прогреса и всеобщото благополучие! Но какво разбираш ти от това? Нищо не разбираш, нищо, нищо, нито капка! И още ще ти кажа — захриптя Ортолан, — че с това глупаво убийство опозори делото на бащите си! Защото Козимо Маласпина, а след него и ученикът му Алзур, самият Алзур, са създали вещерите. Те откриха тези мутации, благодарение на които се появи възможността за създаването ти. Благодарение на които ти съществуваш, благодарение на които бродиш по света, неблагодарнико. Трябва да пазиш труда на Алзур и труда на приемниците му, а не да го разрушаваш! Ой… Ой…
Старият магьосник внезапно млъкна, заклати глава и тежко застена.
— Искам на гърнето — капризно рече той. — Искам на гърнето. Бързо! Сорел! Мило момче!
Дегерлунд и Третевей скочиха от местата си, помогнаха на стареца да стане и го изведоха от стаята.
След известно време се изправи Бирута Икарти. Хвърли красноречив поглед към вещера и излезе, без да каже нито дума. Последваха я Сандовал и Зангенис, без въобще да поглеждат Гералт. Аксел Сипаничавия се изправи, скръсти ръце на гърдите си. Дълго време гледа Гералт. Дълго и неодобрително.
— Грешка беше да те каним тук — каза най-накрая той. — Знаех си. Само че се надявах, че поне ще се опиташ да имитираш добри маниери.
— Грешка беше, че приех поканата ви — отвърна студено Гералт. — Знаех си. Но се надявах да получа отговор на въпросите си. Колко други номерирани шедьоври бродят на свобода? Още колко такива изключителни творения са създали Маласпина, Алзур и Идаран? Колко такива е създал почтеният Ортолан? Още колко чудовища с вашите плочки трябва да убия? Аз, вещерът, пазителят и антидотът? Не получих отговор и добре разбирам защо. Що се отнася до маниерите ми, майната ти, Еспарза.
Сипаничавия излезе и трясна вратата зад гърба си. Толкова силно, че от стената се посипа мазилка.
— Предполагам, че не съм направил добро впечатление — рече разсъдливо вещерът. — Но и не съм разчитал, че ще създам, затова не съм разочарован. Но предполагам, че това не е всичко, нали? Толкова усилия бяха положени, за да ме докарате тук… И това очевидно е недостатъчно? Ами в такъв случай… Там, във вашето предградие, ще се намери ли някое заведение, където може да се пийне? И мога ли вече да си вървя?
— Не — отвърна Харлан Цара. — Не можеш да си вървиш.
— Защото това очевидно е недостатъчно — потвърди Пинети.
Стаята, в която го заведоха, не беше типичното помещение, в което магьосниците приемаха посетители. Обикновено — Гералт беше запознат с този обичай — магьосниците устройваха приемите си в зали с много официален декор, често груб и потискащ. Немислимо беше магьосник да отведе някого в личната си стая, което би могло да даде информация за характера, вкусовете и предпочитанията му, най-вече за природата и спецификата на практикуваната от него магия. Но този път беше различно. Стените на стаята бяха украсени с многобройни гравюри и акварели, всичките с еротичен и дори порнографски характер. На рафтовете се кипреха модели на ветроходи, които радваха окото с точността на детайлите. Мънички корабчета в бутилки гордо носеха миниатюрните си, издути от вятъра платна. Многобройните шкафове и витрини бяха пълни с фигурки на войничета, конници и пехота в различни формации. Срещу входа, зад стъкло, висеше препарирана кафява пъстърва. Със солидни за пъстърва размери.
— Сядай, вещерю — каза Пинети и веднага стана ясно, че той е домакинът тук. Гералт седна, без да отмества поглед от препарираната пъстърва. Приживе рибата сигурно бе тежала поне петнайсет фунта. Ако това не беше много добра гипсова имитация.
— От подслушване — Пинети прокара ръка във въздуха — ще ни защити магията. Така че можем да говорим свободно и най-накрая да обсъдим реалните причини, поради които те повикахме тук, Гералт от Ривия. Пъстървата, която толкова те заинтригува, бе уловена на блесна в река Аенточка, тежеше четиринайсет фунта и девет унции. Беше пусната жива обратно, в кабинета ми се намира копието ѝ, създадено чрез магия. А сега се съсредоточи, моля те, върху онова, което ще ти кажа.