Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
На плоския връх на хълма, под външната стена, се ширеше построено от дърва, тръстика и слама градче — цял комплекс от малки и големи сгради и навеси, заобиколен от дървена ограда и заградени места за коне и добитък. Оттам се носеше глъчка и се забелязваше доста оживено движение, като на панаир или базар. Защото това наистина беше панаир, базар, огромен пазар, само че тук се търгуваха не птици, риба или зеленчуци. Предлаганата под замъка Рисберг стока беше магия: амулети, талисмани, билки, опиати, филтри, отвари, екстракти, дестилати, тамян, благовония, сиропи, прахчета и мазила с най-различно приложение, заредени с магия предмети, инструменти, украшения и дори детски играчки. Този асортимент привличаше в града тълпи от купувачи. Имаше ли търсене, имаше и предлагане, и търговията, както се виждаше, вървеше с пълна сила.
Пътят се разклони. Вещерът пое по онова разклонение, което водеше към портата на замъка, далеч не толкова натоварено, колкото онова, по което посетителите се отправяха към пазара. Премина по калдъръмената пътека към портата, оградена от специално подредени тук менхири, които бяха малко по-високи от конник. Скоро го посрещна сводеста арка, характерна повече за дворец, отколкото за замък, с декоративни пиластри и фронтон. Медальонът на вещера силно затрепери. Плотка изцвили, тропна по калдъръма с подкова и спря на място.
— Име и цел на посещението.
Той вдигна глава.
Гръмотевичният, отекващ, но несъмнено женски глас сякаш излезе от отворената уста на изобразената върху тимпана глава на харпия. Медальонът трепереше, кобилата цвилеше. Гералт почувства странен натиск върху слепоочията си.
— Име и цел на посещението — разнесе се отново от отвора в релефа. Малко по-силно от преди.
— Гералт от Ривия, вещер. Очакват ме.
Главата на харпията издаде тръбен звук. Магията, която блокираше входа, изчезна, в същия миг беше прекратен и натискът върху слепоочията, и кобилата потегли напред без подсещане. Копитата затропаха по калдъръма.
Мина през портата и излезе в покрит с арки външен двор. Към него веднага се завтекоха двама прислужници, момчета в практично кафяво облекло. Единият се зае с коня, другият пое ролята на водач.
— Оттук, господине.
— При вас винаги ли е така? Такова стълпотворение? Там, край замъка.
— Не, господине. — Слугата му хвърли изненадан поглед. — Само в сряда. Сряда е пазарен ден.
Картуш с барелеф, вероятно също магически, украсяваше последната арка. Той изобразяваше пастта на амфисбена. Арката беше преградена с декоративна и солидна на вид решетка, която обаче плавно се вдигна под лекото побутване на слугата.
Вътрешният двор заемаше доста по-голяма площ. И едва оттук можеше правилно да се оцени замъкът. Оказваше се, че гледката отвън силно заблуждава.
Рисберг беше доста по-голям, отколкото изглеждаше на пръв поглед. В дълбока дъга, изкопана в планинския склон, беше разположен комплекс от сгради, мрачни и грозни, каквито обикновено не се срещат в архитектурата на замъците. Приличаха на фабрика и вероятно беше точно така. От тях стърчаха димоотводни и вентилационни тръби. Миришеше на пушек, сяра и амоняк, усещаше се лекото потреперване на земята, което свидетелстваше за работата на някакви подземни машини.
Мърморенето на слугата отвлече вниманието на Гералт от фабричния комплекс. Защото те трябваше да тръгнат в друга посока — към кулата на замъка, онази по-ниската, която се издигаше над сграда от по-класически, дворцов тип. Вътре също беше като в класически дворец — миришеше на прах, дърво, восък и стари вещи. Беше светло — под тавана вяло, като риби в аквариум, плаваха оградени от светъл ореол магически сфери, стандартното осветление в жилищата на магьосниците.
— Здравей, вещерю.
Посрещнаха го двама магьосници. Той ги познаваше, макар и не лично. Йенефер му бе показала веднъж Харлан Цара и Гералт го помнеше, защото беше едва ли не единственият магьосник, който си бръснеше главата до голо. А Алджернън Гуинкамп, наричан Пинети, вещерът си спомняше от Оксенфорт. От академията.
— Добре дошъл в Рисберг — приветства го Пинети. — Радваме се, че благоволи да ни посетиш.
— Подигравате ли ми се? Не съм тук по своя воля. За да ме накара да дойда, Лита Нейд ме вкара в затвора…