Триумфът на кралицата [bg]

— Направихте ли го? — попита.

Изолда се усмихна на почудата му:

— Да. Кракът ти е излекуван.

Той ме пусна, за да улови стъпалото си, да го обърне навътре, за да може да го огледа. Нямаше и помен от кръв, нито следа от шевовете му. Имаше само розов белег като доказателство, че там е имало рана.

— Но аз не почувствах нищичко! — възкликна той.

— Казах ти, че няма да боли — обадих се и прибрах зад ухото му измъкнал се кичур.

Тримата се умълчахме: Томас и аз — все още седнали един до друг, Изолда — все още коленичила пред нас: бурята още бушуваше зад прозорците. Докато Томас продължаваше да докосва удивено крака си, аз погледнах Изолда в очите.

Исках да узная какво мисли, какво смята да прави.

Тя сведе поглед към петната от кръв по роклята си, издавайки за миг смущението си.

Не бяхме напълно сигурни, че това е синът на Деклан. Въпреки че нещо в сърцето ми подсказваше, че е така.

— Мистрес Бриена? — наруши мълчанието Томас. — Това ли е камъкът, за който ми разправяхте? Онзи, който сте изровили изпод едно дърво? — Той свенливо посочи към Камъка на здрача и аз отчасти изпитах облекчение от разсейването.

— Да. Това е той — отвърнах точно като се чу почукване по вратата.

Изолда вече се бе изправила, преди аз дори да успея да помисля да помръдна.

— Обзалагам се, че това е вечерята ти, Томас — каза тя възможно най-бодро, но видях предупреждението в очите ѝ.

Не позволявай никой да го види, каза ми погледът ѝ, докато крачеше към вратата.

— Хайде, нека те заведа в спалнята — прошепнах на Томас. — Можеш да ядеш в леглото. — Небрежно го въведох в съседната стая, откъдето главната врата не се виждаше, и отдръпнах купчина завивки.

— Но това е Вашето легло — възрази той.

— Ще спя в другата стая. Хайде, Томас. В леглото. — Почти го вдигнах и го тръснах върху дюшека.

— Никога не съм спал в толкова голямо легло — каза той и се заизвива. — Толкова е меко!

Невинността му почти ме разплака. Прииска ми се да го попитам в какви легла е спал. Ако е бил принц, не би ли трябвало да има най-доброто?

Може би грешахме. Може би наистина беше просто сирак без капчица от кръвта на Ланън във вените си.

От цялото си сърце исках да е така.

Изолда се върна с поднос, върху който имаше супа, хляб с масло и калаена чаша сайдер. Остави го внимателно пред него и очите на Томас се разшириха при вида на щедрата порция. Започна да тъпче храна в устата си, твърде зает да яде, за да обръща някакво внимание на Изолда и мен.

Последвах кралицата до приемната зала, точно достатъчно далече, за да не ни вижда Томас. Застанахме една срещу друга: тя приличаше на пламък с кестенявата си коса и проблясващия камък, а аз бях като сянка, с тъмните си плитки и нарастващия си ужас.

— Имам нужда да разбера какво прави той тук, дали наистина е този, за когото го смятаме — прошепна Изолда. — Можеш ли да поговориш повече с него, да получиш потвърждение?