Без свидетели [bg]

Двамата мъже се разделиха, а Морган, Галахър и аз влязохме в малката невзрачна постройка.

Всичко вътре беше в бледозелено – цвета, с който боядисват училищните дъски и който трябва да действа успокоително. Спомням си добре цвета и проветривата стая. В средата, оградена с въже като музеен експонат, се издигаше малка шестоъгълна кутия от стомана, напомняща на космическа капсула. Около нея се бяха събрали няколко журналисти. Всички те познаваха Морган и нямаха търпение да разговарят с него. Той отговори на въпросите им, като през цялото време изглеждаше спокоен.

Газовата камера беше с прозорци от всички страни. Вътре се виждаше единствено метален стол с колан, който напомняше на седалка на влакче в увеселителен парк. Докато Морган разговаряше с журналистите, Галахър и аз разгледахме камерата.

– Как функционира това проклето нещо? – попита Галахър надзирателя, който стоеше до въжето.

Той ни заведе до другия край на стаята, откъдето имаше по-добра гледка към вратата на газовата камера. С добре трениран монотонен глас надзирателят ни обясни, че под стола се намира малък контейнер, пълен с киселина. Над него висеше капсула с цианид. Той посочи своя колега, който стоеше до вратата в другия край на стената. До него имаше лост и телефон. В девет часа трябваше да се обади директорът на затвора. Той щеше или да съобщи, че губернаторът е отменил екзекуцията, или да заповяда на надзирателя да дръпне лоста, който задейства падането на капсулата в киселината. Единственият въпрос беше кога човекът, затворен в камерата, ще се задуши.

Вратата зад газовата камера се отвори и в помещението влезе едър чернокож мъж, придружаван от трима надзиратели и един свещеник. Затворникът носеше бели памучни панталони и бяла риза. Беше обут с високи черни обувки. Краката и ръцете му бяха оковани с тежки вериги. Погледът му зашари из цялата стая, сякаш търсеше място, откъдето да избяга. Мъжът видя камерата и си пое дълбоко въздух. Тялото му започна да се тресе. После зърна Дан Морган и прошепна нещо на единия надзирател. Бе му разрешено да се приближи до адвоката си. Морган се опита да каже нещо, но не беше в състояние. Тайрон Роубък заговори пръв.

– Мистър Морган – каза той, – аз само…

– Казах ти да ми викаш Дан – прекъсна го Морган.

– Аз само… Дан… исках да ти благодаря. Ти си единственият човек, на когото някога му е пукало за мен.

Останалите мъже се отдръпнаха от Морган и клиента му, дори и надзирателите. Помъчих се да чуя думите на Морган, но той не каза нищо. Погледнах го отблизо и видях, че по бузите му се стичат сълзи. Тайрон Роубък продължи:

– О, стига, недей така. Ти стори всичко, което можа. Ти си добър човек… Дан.

Надзирателите пристъпиха към тях и внимателно побутнаха мъжа към камерата. Морган продължаваше да плаче. Поиска ми се да избягам – присъствието ни там щеше да го смути. Галахър ме измъкна от ситуацията.