Битката при Верил [bg]

— Нали се покатери. Тогава не се страхуваше — изтъкна Миранда.

— Катеренето е различно. Не е нужно да гледаш надолу — рече тя. — Но това не е единствената причина, поради която тук не ми харесва. Няма какво да се прави.

— Съветвам те да поспиш — каза девойката. — Все още ни предстои дълъг път.

— Никак не съм уморена. Никак… Трябва ми нещо, с което да си запълвам времето — рече Айви, която наистина не се свърташе на едно място.

— Бих могъл отново да ти дам книгата си, ако ти се рисува — предложи Дийкън.

— Не. Не съм в настроение за това. Миранда, косата ти е същински хаос. Може ли да я сплета?

— Защо не — изкикоти се момичето.

Айви изквича възторжено и внимателно се настани зад Миранда, вперила очи в косата й, за да не би по случайност да зърне зейналата пропаст.

— Дийкън? — каза женският малтроп, докато се залавяше за работа.

— Да?

— Наистина харесваш Миранда, нали?

— Обичам я с цялото си сърце и душа — отвърна той.

— Еха — рече Айви. — Как… как разбра?

— Предполагам, че ако го бях допуснал в съзнанието си, щях да го осъзная още в мига, в който я срещнах, но в действителност не разбрах, докато… докато не се върнах при нея.

— Ами ти, Миранда, ти също ли го обичаш?

— Разбира се — отвърна девойката.

— И как разбра? — попита Айви.

— Осъзнах, когато мислите ми започнаха често да се насочват към него, след като го оставих. На какво се дължи този интерес? — запита Миранда.

— Не зная. Хубаво е да знам… да знам, че подобно нещо съществува — каза тя, дирейки думи да изрази нещо трудно за изразяване. — Не си спомням много. Всичките ми спомени са все лоши. Докато срещнах вас… Радвам се, че все още има и красиви неща, дори и да не зная за тях.

Приключи със сплитането на Мирандината коса.

— Много е красиво, Айви — похвали я девойката, възхищавайки се на сложната прическа.

— Благодаря. Не помня да са ме учили на това — каза Айви, тръсвайки глава при завръщането на отвратителното усещане за несигурност. — Трябва ми някакво друго занимание. Не бива да стоя без работа. Тогава се чувствам неприятно.

— Убеден съм, че ще намеря нещо, което да те заинтересува — каза Дийкън, придърпвайки торбицата си напред.

Купчини хартия биваха изваждани. Айви им хвърли незаинтересован поглед, след което ги постави настрана. Понякога вятърът ги подхващаше, но листовете покорно спираха и се връщаха в торбата, подканени с небрежен магически жест. Когато стана ясно, че писанията не представляват интерес за нея, Дийкън заизважда артефактите, задигнати от кабинета на Димънт. Очите на Айви просияха при вида на разноцветните кристали, които той измъкна. Камъните леко засияха.

— Какво е това? — попита Айви.

Опита се да вземе един, но се сви.