Битката при Верил [bg]

След няколко нелишени от спор мига бе решено. Приключенците се преместиха в по-притаено кътче на долината, а Лейн се отправи да потърси някакъв улов из ветровитите склонове.

— Чакайте, нали имахме две торби с храна! — провикна се Айви, намираща се на известно разстояние от ръба на долината, където се бяха настанили останалите.

— Да… Бих предположил, че се намират под слой отломки и човешки останки, заедно с конете, освен ако животните не са успели да се измъкнат от тунела, преди да е затрупан.

— О! — отвърна тя, примъквайки се предпазливо, сякаш ръбът щеше да полети надолу, ако тя направи по-рязко движение. — Не може ли Етер да вземе още?

— Ха! Самото осигуряване на провизиите бе глупост. Не виждам смисъл да ви помагам по такъв начин, ако се отнасяте към донесеното от мен с такава безотговорност — презрително изрече метаморфът.

Айви се озъби в отговор, преди да се обърне и да заяви:

— Забелязахте ли? Не се промених! Нито веднъж!

В гласа й се долавяше гордост, която бе озарила и лицето й. Бе заслужена. За съвсем кратко време бе преминала от незнанието, че е едно и също с агресивните си трансформации, до умението да ги отлага съзнателно и дори да ги потиска.

Миранда понечи да я похвали, но бе изпреварена от Етер.

— Да. Забелязах. Постигнала си огромен напредък в изличаването на единственото нещо, което те правеше поне малко полезна на бойното поле — рече тя, моментално заличавайки радостното изражение от муцуната на Айви.

— Етер, моля те — намръщи се Миранда.

— Не, всичко е наред. Остави я да си говори. Тя просто завижда! — изрече малтропът с фактуален тон. — Защото ставам все по-добра, а тя продължава да прави същите глупави грешки.

— Нямаш си и идея какво… — поде Етер, ала беше прекъсната.

— Достатъчно. Всички сме уморени. Спестете си нападките, докато се възстановим от сражението — рече девойката.

За момент Етер замълча.

— Човеко — продължи тя.

— Какво? — отегчено попита момичето.

— Не ти, човекът, който изглежда осъзнава превъзходството ми и се отнася към мен с подобаващата почит — отбеляза метаморфът.

— Да? — рече Дийкън. Вълнението от директното обръщане на Избраната към него погълна хапливостта на думите.

— Наклади огън — голям и не се бави! — нареди тя.

— Ще се постарая — отвърна младежът, скачайки на крака и оглеждайки леда, снега и камъните около тях, дирейки някакви подпалки.

След като не откри нищо подходящо, зарови из торбицата си и извади една от Димънтовите стъкленици. Отвори я, взе един от съдържащите се вътре жълъди и го зарови в земята. Протегна кристала си над него и дръвчето моментално започна да никне. След няколко минути дървото бе почти готово.