Последната одисея [bg]

Наляво пътят — или по-скоро туристическа пътека около езерото — водеше към светлините на Кастел Гандолфо.

„Трябва да стигна дотам“.

Забърза отново, черпейки допълнителни сили от знанието, че с бягството си е привлякъл враговете след себе си, по-далече от Мария и Мак. Всички се бяха втурнали да преследват проклетата топка, сякаш участваха в някакъв футболен мач. Но Ковалски знаеше, че е по-скоро защитник, отколкото тичащ назад нападател. Беше устроен да удря здраво, да поваля противника, а не да тича към голлинията.

Но понякога се случваше и защитник да отбележи гол.

Твърдо решен да докаже това, той забърза по пътеката. Вече различаваше прозорците и тъмните очертания на каменни стени и покрити с керемиди покриви.

„Мога да го направя“.

И тогава светът се озари в ярка светлина. Изненадан и заслепен, Ковалски рязко спря. Вятърът го зашиба още по-ожесточено, сякаш го връхлиташе торнадо.

Погледна нагоре към хеликоптера, увиснал зад него. Изглежда, врагът беше повикал още подкрепления, този път въздушни. Впери поглед в прожектора. Бяха спрели защитника на няколко метра от голлинията.

Отпусна се на колене, остави куфарчето на пътеката и вдигна ръце.

Секунди по-късно през трясъка на перките чу тежкия тропот на ботуши по чакъла. Обърна се и прикладът на автомат го фрасна в носа. Изхрущя кост и пред очите му блесна алена мълния. Мракът го погълна, докато падаше настрани.

Бореше се да остане в съзнание — но се проваляше дори в това.

Усети вятъра от роторите, когато хеликоптерът се сниши да прибере плячката си. Чуваше сирени, но знаеше, че помощта няма да пристигне навреме. Около него се носеха сенки; гласове си подвикваха на арабски.

Някой грабна куфарчето.

Ковалски се опита да посегне към него, но го сритаха по ръката.

Главата му се отпусна върху чакъла — вече не можеше да я държи вдигната. Усети вкуса на кръв в устата си, долови миризмата й. Дори угасващата картина пред очите му беше червена, но успя да види достатъчно.

Нечии ръце отвориха куфарчето.

Ковалски впери поглед в празната вътрешност и се изсмя. „Умно момиче… определено твърде умно за мен“.