Капанът на свободата

— Какво стана с тялото на Риардън?

— Погребаха го под друго име. Задвижих някои връзки.

— Какъв лош късмет за семейството му. Беше ли женен?

— Не, а родителите му ще се справят и без него.

Погледнах този свободен човек с тънка коса с цвят на пясък и безцветни мигли и си помислих, че е едно безскрупулно и грубо копеле. Чудех се как ще се сработя с него в особената ситуация, която планираше.

— И така, аз съм Риардън. И съм в Англия. След това?

— Не бързай толкова. Въпреки че Риардън беше умен, той загуби, и то само веднъж. Излежавал е присъда в Претория. Било е доста отдавна. Знаеш ли нещо за южноафриканските затвори?

— Нищичко и благодаря на Бога за това.

— По-добре да научиш това-онова. Ще изпратя човек, който да те запознае с условията в затворите и с жаргона — той е най-важното нещо. — Макинтош ми се усмихна накриво. — Би било полезно, ако полежиш един месец да добиеш правилна представа. Мога да го уредя. — Представях си как прехвърля идеята в главата си, как пресмята и преценява. Той поклати глава. — Не, няма да стане. Твърде опасно е.

Радвах се да го чуя. Затворите не ме привличат особено. Макинтош пресуши чашата си и каза:

— Хайде да се махаме оттук. Започнаха да идват много хора, а останалото искам да ти кажа насаме.

Той плати сметката и излязохме от ресторанта. Запътихме се към едно евкалиптово дърво, където можеше да се говори на спокойствие, тъй като в радиус от петдесет ярда нямаше жива душа.

Макинтош извади лула и започна да я пълни.

— Всички, които се опитаха да разбият организацията, се провалиха. Опитаха се отвън и не успяха. Проникнаха отвътре — резултатът беше същият. Организацията има фантастично добра система за сигурност и то е единственото, което знаем. Известна е под името «Бегълците», но това доникъде не води.

Той запали клечка кибрит.

— Станард, това е работа, за която сам трябва да решиш дали ще приемеш или не. Но решението си трябва да ми съобщиш сега. Не мога да ти кажа нищо повече. И без това наговорих достатъчно. Може би трябва да те предупредя, че ако нещата вземат неприятен обрат, смъртта ще е, най-малкото, което може да ти се случи. Не по моя вина във всеки случай. Задачата е коварна и много опасна и най-искрено ще ти кажа, че самият аз никога не бих се заел с нея.

Излегнах се на тревата и се загледах в небето през клоните на листата на евкалипта. Животът ми в Южна Африка беше спокоен и скучен. Преди седем години се намирах в много неизгодна позиция и се бях заклел никога да не правя подобно нещо отново. Предполагам, шефовете ми бяха разбрали това и ми предоставиха спокойствието на Южна Африка — като награда за предишни заслуги. Бог е свидетел, че не съм направил нищо, за да печеля парите, които спокойно си течаха в онази английска сметка, която никога не бях докосвал.

Но времето лекува всичко и напоследък се бях почувствал неспокоен. Исках да се случи нещо — земетресение, каквото и да е, но да разведри еднообразния ми живот тук. И ето че земетресението се яви в лицето на този дребен и незначителен човек Макинтош, който беше на «ти» с кабинета и си шушукаше за сигурност с министър-председателя. Имах смътна идея за това, което той имаше предвид, и то въобще не изглеждаше трудно. Не ме беше страх от някаква банда английски мошеници. Не можеше да са по-опасни от момчетата, срещу които се бях опълчил в Индонезия. Там бях виждал цели градове, пълни с трупове.