Капанът на свободата

— Руснаците?

— Кой друг… — каза Макинтош кисело. — Не ме интересува дали влаковите разбойници бягат от затвора и след това живеят като Райли на Ривиерата, но когато стане дума за държавната сигурност, не мога да стоя безучастен. — Той се намръщи. — Ако имах възможност, бих събрал всички хора, които застрашават сигурността, на едно място, в специален затвор, където ще се охраняват от армия, от военна полиция, която ще има правото да убива, ако се наложи. Но главите на нашата страна не мислят така.

С любопитство попитах:

— Къде е моето място във всичко това?

— Не съм свършил още — раздразнено отвърна той. — Министър-председателят искаше да се направи нещо по въпроса, така че се намеси полицията, а също Специалният отдел и контраразузнаването. Но не стигнаха доникъде. Имаше един случай, когато се доближиха до същността — някакъв затворник, върнат обратно, изразил готовност да говори. И познай какво станало с него?

Тъй като съм реалист, казах безизразно:

— Умрял е внезапно.

— Да, беше убит. Но тази банда го измъкна от затвора, за да ни покаже това. Представяш ли си какво безочие! Тази организация е толкова сигурна в себе си, че може да освободи човек от затвора на нейно величество, който съвсем не е желал такова нещо. Ако беше казал, още щеше да е жив. Но те успяха да го измъкнат все пак. Тялото му беше намерено три дни по-късно. Бил прострелян в тила.

— Не видях никакви доклади за това.

— Защото незабавно беше обявено за строго секретно — каза Макинтош малко уморено. — Никой не искаше такова нещо да се разгласява. Има специална точка за това в доклада на Маунтбатън — погледни параграф двеста и шестдесет.

— Но все пак какво е моето място тук?

— Ще стигна и до теб, когато се почувствам готов. Моята работа е държавната сигурност и можеш да си избиеш от главата всякакви глупости за контраразузнаване и авантюристични шпионажи. Работя в друга област — на министерско ниво и съм отговорен и докладвам само на министър-председателя. Тъй като всички се провалиха в това начинание, той ми разясни как стоят нещата и ми възложи задачата и пълната отговорност по изпълнението й, както и пълна свобода за начините на действие, но не и на време. — Той потри челото си. — Разбира се, времето е относително нещо, както обясних на министъра, и той се съгласи. Но да се надяваме, докато аз отговарям за това, да няма бягства на държавни врагове.

Той се огледа и махна на келнера.

— Ще донесете ли кафето? И мисля, че ще пийна един «Вандер Хум». Мисля, че питиетата на страната, която посещаваме, трябва да се опитват. Ще се присъедините ли към мен?

— Аз ще взема «Драмбуйе» — казах сухо.

Той поръча кафето и ликьорите и ме попита с настойчив тон:

— Чувал ли си някога за човек на име Риардън? Джоузеф Риардън?