Капанът на свободата

Червенокосото момиче зад бюрото ме насърчи с топла усмивка и остави чашата с чай, която държеше.

— Той ви очаква. Ще видя дали е свободен. — Тя влезе в другата стая, като затвори внимателно вратата зад себе си. Имаше хубави крака.

Погледнах одрасканите, разнебитени шкафове и се запитах какво ли има в тях. Открих, че не мога да отгатна просто така. Може би бяха препълнени с нещо английско или шотландско.

На стените висяха две гравюри от XVIII век — Уиндзорският замък и Темза край Ричмънд. Имаше и една викторианска гравюра върху стомана, която изобразяваше «Принсез стрийт» в Единбург. Те още повече засилваха натрапчивата идея за присъствието на английския дух в този офис. Възхищавах се от Макинтош все повече и повече — подредбата беше направена с мисъл и се зачудих дали беше извикал специалист по обзавеждането, или имаше приятел, който отговаря за декорите в някое филмово студио.

Момичето се върна.

— Мистър Макинтош ще ви приеме. Минете направо.

Хареса ми усмивката й, така че й се ухилих в отговор и минах покрай нея, за да вляза в бърлогата на Макинтош. Той не се беше променил. Не бях и очаквал — не и за два месеца. Но понякога човек се държи различно на родна територия, където се чувства сигурен и знае какво точно е. Бях доволен, че Макинтош не се беше променил, защото това означаваше, че се чувства сигурен в себе си навсякъде и по всяко време. Обичам хора, на които може да се разчита.

Имаше светлочервеникава коса и руси, едва забележими вежди и мигли, които придаваха на лицето му оголен вид. Дори да не се бръснеше седмици наред, никой не би го забелязал. Беше слаб и се питах как ли би се справил в едно сбиване. Мъжете от неговата категория обикновено измислят невероятно ужасни номера, за да компенсират липсата на мускули. Но Макинтош никога не би си наврял носа в подобна бъркотия, има толкова други начини да използваш мозъчните си клетки.

Той сложи ръцете си на бюрото с длани, обърнати надолу.

— Ето те и теб — замълча, задържайки дъха си, след което произнесе името ми шепнешком, — Риардън. Приятен ли беше полетът ви, мистър Риардън?

— Да, мистър Макинтош.

— Това е чудесно. Седнете, мистър Риардън. Какво ще кажете за чаша чай? — Той се усмихна почти незабележимо. — Хора, които работят в офис като този, пият чай през цялото време.

— Може — казах и седнах.

Той отиде до вратата:

— Бихте ли донесли още една чаша чай, мисис Смит?

Вратата се затвори с тихо щракване и аз вдигнах глава по посока на звука.

— Тя знае ли?

— Разбира се — отвърна той спокойно. — Не бих могъл да се справя без мисис Смит. Тя е много способна секретарка.

— Смит? — попитах иронично.

— Да, това е истинското й име. Не е чак толкова невероятно — в Англия е пълно с хора на име Смит. Тя ще дойде след минутка. Предлагам да оставим сериозните разговори за тогава. — Той се вгледа внимателно в мен. — Костюмът ви е доста лек за английския климат. Не трябва да се разболявате точно сега.

Усмихнах му се:

— Може би ще ми препоръчате шивач?