Капанът на свободата

Приближих се и седнах до него.

— Люси?

Той се обърна и ме изгледа любопитно.

— Люси! — каза той злобно. — От онази руска операция в Швейцария през войната тайните служби са се побъркали с това име. — Той си сложи шапката. — Знам кой сте. Аз съм Макинтош.

— Много ми е приятно — казах учтиво.

Той хвърли подозрителен поглед към езерото.

— Ако бях суперпредпазлив служител на службите за сигурност, сигурно щях да предложа да наемем лодка, за да отидем до средата на езерото и там да говорим спокойно. Но това, разбира се, е пълна глупост. Това, което ще ви предложа, е да обядваме тук. Ще можем да говорим спокойно, разбира се, при положение, че не викаме. Ще се чувстваме сто пъти по-удобно и ще избягна неудобството да се правя на пълен глупак в някаква лодка.

— Съгласен съм. А и не съм закусвал.

Той се надигна да свали гарденията от ревера си и я хвърли в най-близкото кошче за боклук.

— Не мога да разбера защо хората издигат в култ размножителните части на растенията — каза той. — Хайде да вървим.

Намерихме маса отвън в един ъгъл под сянката на някаква лоза. Макинтош се огледа и каза със задоволство:

— Какво хубаво място. Вие, южноафриканците, знаете как да живеете.

— Ако знаете кой съм, би трябвало да ви е ясно, че не съм южноафриканец.

— Разбира се — отговори той и извади един бележник от джоба си. — Нека да погледна. А, да… Оуен Едуард Станард, роден в Хонконг през 1934 година. Образованието си получава в Австралия. — Той изброи няколко училища. — В университета специализира в изучаването на азиатски езици. Нает е от една служба, чието име все още няма да споменавам. Работил в Камбоджа, Виетнам, Малайзия и Индонезия под различни имена. Бил заловен в Индонезия по време на политически размирици и разкрит.

Той погледна нагоре.

— Виждам, че сте имали трудни моменти.

Усмихнах се.

— Няма белези.

И това беше вярно — видими белези нямаше.

— Хъм… — каза той и се върна към тефтера. — Счита се, че вече не сте полезен в Далечния изток, и затова са ви изпратили отново в Южна Африка без определена задача. Това е станало преди седем години. — Той шумно затвори бележника и го прибра в джоба си. — Така е до момента, в който Южна Африка се намира в Британската общност.

— Точно така.

— Нашите господари не са много доверчиви, нали? Изпращат ви тук, където не говорите и не правите нищо, докато не ви извикат, не е ли така? — Той размаха пръст. — Простете ми това повторение на фактите, но аз съм от друг отдел. Всички тези истории с тайните служби ми изглеждат като комични опери и аз искам да видя дали съм на прав път.