Великият лов

Това беше личният й, особен трик от детството, когато за пръв път разбра за своята дарба. Бяха и го забранили веднага щом Повелителката на новачките го бе открила, но за Лиандрин това означаваше само поредното нещо, което трябва да крие от онези, които изпитваха завист.

Тя пристъпи и дръпна брадичката на Амалиса. Металът, който я беше вкоравил, все още беше налице, но бе станал по-ковък, по-податлив на подходящия натиск. От очите на Амалиса затекоха сълзи. Лиандрин остави пламъците на светилниците да засветят нормално — повече нямаше нужда от това. Омекоти думите си, но гласът й остана безмилостно твърд, като стомана.

— Дъще, никой не желае да види теб и Агелмар хвърлени на тълпата като Мраколюбци. Ще ти помогна, но и ти трябва да помогнеш.

— Д-да ви помогна? — Амалиса притисна с длани слепоочията си. Изглеждаше объркана. — Моля ви, Лиандрин Седай, аз не… разбирам. Всичко това е толкова… толкова…

Дарбата й не беше съвършена: Лиандрин не можеше да принуди някого да направи това, което иска от него… макар неведнъж да се бе опитвала! О, как се беше опитвала. Но можеше в достатъчна степен да разтвори душите им за аргументите си, да ги накара да пожелаят да й повярват, да пожелаят повече от всичко друго да са убедени в нейната правота.

— Подчини се, дъще. Подчини се и отговаряй на въпросите ми искрено, и ти обещавам, че никой няма да нарече теб или Агелмар Мраколюбци. Няма да ви влачат голи по улиците, нито да ви изхвърлят през стените на града, ако тълпата преди това все още не ви е разкъсала. Няма да позволя това да се случи. Разбра ли?

— Да, Лиандрин Седай, да. Ще направя всичко, което пожелаете, и ще ви отговарям искрено.

Лиандрин се изправи и изгледа другата жена отвисоко. Лейди Амалиса си остана както си беше, коленичила, с открито като на дете лице, дете, очакващо да бъде утешено и да му помогне някой по-мъдър и силен от него. За Лиандрин това бе напълно справедливо. Тя така и не разбираше защо Айез Седай се задоволяваха само с поклони и реверанси, когато и мъже, и жени коленичеха пред крале и кралици. „Коя кралица притежава моята мощ?“ Устата й се присви от гняв и Амалиса потръпна.

— Успокой се, дъще. Да ти помогна съм дошла, а не да те наказвам. Наказани ще бъдат само онези, които заслужават. Ти само говори истината.

— Ще говоря, Лиандрин Седай. Кълна се, нищо няма да ви излъжа, кълна се в своята фамилия и чест.

— Моарейн е дошла във Фал Дара с един Мраколюбец.

Амалиса беше твърде изплашена, за да се изненада.

— О, не, Лиандрин Седай. Не. Този човек дойде по-късно. Той сега е в тъмницата.

— По-късно, казваш. Но вярно ли е, че тя често разговаря с него? Сама?

— П-понякога, Лиандрин Седай. Само понякога. Моарейн Седай е… — Лиандрин вдигна ръката си така рязко, че Амалиса преглътна онова, което се канаше да каже.