Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
— Биар! — Отвори очи, когато заместникът му се озова вдървен на седлото си пред него. Блясъкът в очите на мършавия мъж бе почти като у Разпитвачите, но въпреки това той беше добър войн. — Пред нас има мост. Преведи легиона през реката и се устройте на стан. Веднага щом се освободя, ще дойда при вас.
Той дръпна юздите и подкара коня след Разпитвачите. „Камъчета на игрална дъска. Но кой ни движи по дъската? И защо?“
Следобедните сенки вече отстъпваха пред вечерните, когато Лиандрин тръгна през женските отделения. Тъмнината зад амбразурите се уплътняваше и притискаше светлината на фенерите по коридора. Късният здрач тревожеше Лиандрин, както и сумракът при зазоряване. Призори се раждаше денят, така както вечерният здрач ражда нощта, но призори умираше нощта, а по здрач — денят. Силата на Тъмния се коренеше в смъртта — той извличаше силата си от смъртта и в такива часове й се струваше, че усеща как неговата сила се раздвижва. Във всеки случай нещо се раздвижваше в полумрака. Нещо, което й се струваше, че може почти да хване, ако се обърне достатъчно бързо, нещо, което бе сигурна че ще види, ако се взре достатъчно напрегнато.
Слугини в черно-жълти униформи й се кланяха почтително, докато минаваше край тях, но тя не им отвръщаше. Очите й бяха приковани право напред и не ги виждаха.
Пред вратата, към която се беше запътила, тя спря и бързо огледа коридора в двете посоки. Единствените жени, които се мяркаха, бяха слугини; мъже, разбира се, тук нямаше. Тя бутна вратата и влезе, без да чука.
Преддверието на покоите на лейди Амалиса бе ярко осветено и пращящият огън в камината задържаше надалеч настъпващия нощен шиенарски хлад. Амалиса и дамите от обкръжението й седяха в кресла или по дебелите килими, а една млада жена стоеше права и им четеше на глас. Книгата се казваше „Танцът на ястреба и червеношийката“, от Тевен Аервин, предназначена да опише правилата за поведение на мъжете спрямо жените и обратното. Лиандрин стисна устни. Тя определено не беше я чела, но беше чувала за тази книга толкова, колкото й бе необходимо. Амалиса и дамите й посрещаха всеки абзац с весел кикот.
Четящата първа забеляза появата на Лиандрин и изненадана се извърна към нея с широко отворени очи. Останалите проследиха погледа й и смехът им внезапно секна. Всички, с изключение на Амалиса, бързо се изправиха и започнаха смутено да оправят косите и полите си.
Лейди Амалиса се изправи с изящество и се усмихна.
— Появата ти е висока чест за нас, Лиандрин. Каква приятна изненада! Не те очаквах преди утре заран. Мислех, че ще искаш да си починеш след дългото ви пъту…
Лиандрин я прекъсна рязко, обръщайки се сякаш към въздуха.
— Ще разговарям с лейди Амалиса насаме. Всички напуснете. Веднага.
Жените млъкнаха слисани, след което започнаха да се сбогуват с Амалиса. Една по една започнаха да се кланят на Лиандрин, но тя не ги и погледна. Продължаваше да се взира в празното пространство над тях, макар много добре да ги виждаше и чуваше. Как се покланяха смирено, притеснени от гнева на Айез Седай. Как свеждаха очи, несрещнали погледа й. Как ситнеха към вратата, отдръпвайки се неловко, да не би полите им да закачат нейните.
Когато вратата след последната дама се затвори, Амалиса каза:
— Лиандрин, не раз…
— Вървиш ли в Светлината, дъще? — Онази глупост, да я нарича „сестра“, тук не беше нужна. Амалиса беше с няколко години по-стара от нея, но формалностите трябваше да се спазват. Колкото и дълго да бяха забравени, дошло беше време да бъдат припомнени.
Но веднага щом думите изскочиха от устата й, Лиандрин си даде сметка, че е сгрешила. Такъв въпрос, излязъл от устните на Айез Седай, трябваше да предизвика объркване и смут, но вместо това Амалиса изправи гръб и стисна устни.
— Това е оскърбление, Лиандрин Седай. Аз съм шиенарка от благородна фамилия и в жилите ми тече войнска кръв. Всичките ми предци са се сражавали със Сянката още преди да е имало Шиенар, три хиляди години, без да претърпят поражение, без нито един ден на слабост.
Лиандрин отклони острието на атаката й, но не отстъпи. Прекоси стаята, вдигна от полицата на камината подвързания в кожа том на „Танцът на ястреба и червеношийката“ и я претегли на длан, без изобщо да я поглежда.
— В Шиенар, дъще моя, повече от всички други земи, Светлината трябва да бъде ценена и да се боите от Сянката. — И тя небрежно хвърли книгата в огъня. Пламъците я погълнаха като суха цепеница, лумнаха и облизаха камината. В същия миг всеки светилник в стаята грейна и засъска, пламъците загоряха толкова ярко, че стаята се изпълни със светлина. — Тук повече от всякъде другаде. Тук, толкова близо до проклетата Погибел, където дебне развалата. Тук, където дори онзи, който смята, че върви в Светлината, може да се окаже покварен от Сянката.