Владетелят на света
- Автор: Беляев Александр Романович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Траянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят на света». Краткое содержание книги:
— Ваше превъзходителство — каза адютантът Корф, — това би било много непредпазливо от ваша страна.
— Господин полковник — твърде рязко отговори генералът, — разрешете ми сам да определя мястото си на полесражението. Подчертавам, в дадения случай.
Полковникът, свикнал с грубостите на генерала, замълча и само силно се изчерви.
— Сам зная, че това е рисковано — продължи генералът. — Но всяка война е риск, а не игра на домино. За да ръководя боя, аз трябва да познавам оръжието на врага. Трябва да изпитвам върху себе си въздействието на вражия „огън“, за да се убедя толкова ли е смъртоносен той за закаления боец, както за слабите нерви на цивилния.
Настъпи мълчание. Щабните офицери седяха навъсени. Адютантът прекъсна изтегнатото мълчание. Той знаеше, че е невъзможно да се спори с упорития генерал. На адютанта не се харесваше целият този план за настъпление „с генерала на бял кон начело“, който напомняше баналните старинни олеографии. Но нищо не можеше да се стори. Оставаше само едно — да помисли за последиците.
В дванадесет часа през нощта от различните части на града към Банковата улица и Борсовия площад потеглиха отреди войници в пълно бойно снаряжение. С челния отряд яздеше самият „железен генерал“ на прекрасен арабски кон със златист цвят.
— Цяла армия срещу един, и то цивилен!… Това е позор, но, дявол го взел, по-добре такъв позор, отколкото гибелта на страната!
И Генералът прекоси улицата, която граничеше с Борсовия площад. Домът на Елза Глюк имаше излаз от едната си страна на този площад, а от другата — на Банковата улица.
— Ще видим каква песен ще ни запее той! — каза генералът, като зорко се взираше в очертаващия се насреща му дом на Елза Глюк, и пришпори коня.
Красиво танцувайки на стройните си нозе, породистият арабски жребец излезе на площада, но изведнъж без видима причина животното започна на пръхти, сви уши и внезапно се дръпна назад, като затрепера с цялото си тяло. Генералът беше озадачен. Какво може да изплаши Абрек, който не трепваше дори при рева на оръдията? Генералът потупа коня по шията.
— Какво лудуваш, Абрек? — каза той и го пришпори. Стъпил на площада, този път Абрек се изправи на задните си крака и като се завъртя, препусна обратно. В този момент, когато конят се обръщаше и задните му крака прекрачиха чертата, отделяща улицата от площада, генералът почувствува как студени тръпки полазиха и по неговия гръб. А Абрек вече се намираше на десетки метри от площада.
— Каква е тази дяволска работа? — промърмори генералът. Изведнъж го обхвана неудържим изблик на гняв и ярост, какъвто понякога го обземаше в най-опасните минути. Генералът обърна коня към площада и с все сила заби шпори в хълбоците му. Абрек, непривикнал на подобно жестоко отношение, извъртя глава, присви уши и се понесе в пълен кариер напред. Той се втурна към площада и тук, като запръхтя страшно, така подскочи встрани, че генералът — най-добрият кавалерист в цялата армия — падна от седлото като посечен. Но изглежда, че той дори не забеляза това. Неговото съзнание, нерви, целият му организъм, също както на коня му, бяха разтърсени от необикновен, свръхестествен ужас. Дойде на себе си едва на улицата, където го измъкна Абрек, влачейки го за крака, заплетен в стремето. Отредите пехотинци вече бяха пристигнали на това място.
„Видяха!… Какъв позор!…“ — помисли си генералът. Той се надигна, отърси се и като потискаше смущението си, каза на приближилия адютант:
— Няма нищо… Не се безпокойте, дреболия! Проклетият Абрек, кой знае от какво се подплаши и ми изигра такъв номер, че и дяволът не би се удържал на седлото.
За да „не понижи боевото настроение“ и да не се опозори още повече пред офицерите и войниците, генералът не каза за паническия ужас, който самият той бе изпитал.
— Събраха ли се всички части?
— Всички са по местата си. Улиците, водещи към площада, и дори дворовете са заети…..
— А Банковата улица?
— Входът към тази улица също е зает.
— Добре! Очаквайте сигнала!
Щом по заповед на генерала сияйната дъга от ракети се изви над дома на Елза Глюк, войската премина в атака.
Тогава се случи нещо невероятно.
Такава паника генералът не беше виждал през целия си дълъг боен живот. Той стоеше надалеч от площада върху платформата на един автомобил и командуваше с гръмкия си глас:
— Напред! Напред! Ще стрелям!…
Никой не го слушаше. С войниците ставаше нещо необикновено. Обзети от смъртен ужас, те се щураха, захвърляха винтовките, тъпчеха се един друг. Над площада се носеха викове и стенания. Задните редици напираха, а всички, които стъпеха на площада, се втурваха назад… Генералът даде заповед — да се притиснат бегълците. Плътните войскови редици, задръстили улиците, изтикваха главните колони на площада. Площадът се превърна в беснеещ ад, но постепенно се изпълни.