Воалът на нощта
- Автор: Джойс Лидия
- Серия: of night #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на нощта». Краткое содержание книги:
Виктория прошепна нещо неразбрано. Той вдигна очи. Тя беше вкопчила пръсти във възглавниците, очите й бяха разширени от учудване.
— Да не би да искате…? — започна тя, но не можа да довърши. След малко опита отново: — Нима имате намерение…?
Байрън се усмихна самодоволно.
— Да, имам.
Краката й се опитаха да се затворят, но хълбоците му ги задържаха разтворени. Ръката му бавно се плъзна между русите кичурчета и навлезе между кадифените гънки. Дъхът й веднага се ускори.
— Да не съм чул, че представлението не ви харесва!
— Не биха казала… че не ми харесва… — изпъшка тя.
Байрън уверено изсипа остатъка от сиропа между отворените гънки. Виктория шумно пое въздух и се вцепени, но той още не беше готов. Размаза внимателно сиропа с помощта на лъжичката, Виктория извика и неволно разтвори хълбоците си. Той захвърли лъжичката и извади една праскова от сладкиша.
— Не се движете — заповяда тихо.
— Дори не мисля. — Виктория направи опит да се усмихне.
Той сложи парченцето в свивката на шията й, нареди следващите по линията между гърдите, а последното — на входа на утробата й. Предпоследното, по-точно.
— Моля, недейте — пошепна с пресекващ глас Виктория.
Байрън вдигна глава и видя, че тя гледаше ужасено редицата праскови.
— Защо не?
Стори му се пресилено, но беше готов да се закълне, че тя се изчерви и за момент загуби дар слово. Това извика усмивка на устните му.
— Имате ли ми доверие?
— А трябва ли? — Лицето й издаваше нерешителност.
— Давам ви думата си на джентълмен, че нищо няма да остане по тялото ви — изрече твърдо той. — Но предпоставката е да не се страхувате.
Тя сви вежди и го изгледа заплашително.
— Естествено, че не се страхувам. — Като осъзна, че той се шегува, блясъкът в очите и изчезна. — Добре, ще ви се доверя… за това, което възнамерявате.
— Много добре — отвърна той и мушна последното парченце между краката й, за да запуши влажния отвор. Виктория изпъшка и се изви на възглавниците.
— Това беше само началото, скъпа моя Цирцея.
Той се наведе над нея взе между зъбите си първото парченце праскова и облиза сиропа наоколо.
Парченцата праскова миришеха на канела, но кожата й беше много по-прекрасна, твърда и едновременно мека като месото на прасковата. Той се движеше бавно по тялото й, отхапваше от парченцата плод, облизваше сиропа и се наслаждаваше на засилващите се тръпки, които причиняваше. Няколко парченца изяде сам, другите поднесе към нейните устни и те бяха най-сладките. И през цялото време собственото му желание пулсираше неудържимо и изискваше освобождаване.
Когато сведе глава към отвора на утробата й и измъкна последното парченце, Виктория изпъшка задавено и се устреми към него с цялото си тяло.
— Сега — почти извика тя. — Аз съм готова за вас.
„Аз съм родена за вас“ — би трябвало да се каже, помисли си той, но на глас само помоли:
— Само една минутка още. Само една. — Отново се наведе над нея и облиза последните остатъци от сиропа.
Виктория го изчака да свърши, после рязко седна, сложи ръце на раменете му и го бутна назад. Преди да е осъзнал какво става, тя вече го беше възседнала и бе поела ерекцията му дълбоко в себе си. Едничкото, което той можеше да направи, беше да се сдържа с всички сили, за да не се изгуби още при първия тласък.
Виктория уравновеси тежестта си вляво и вдясно от него и започна да се движи нагоре-надолу. Лицето й беше като маска от концентрация и удоволствие. Изглеждаше съвършена в самозабравата си, влажната й горещина го обхващаше все по-здраво, а когато падаше върху него, гърдите й се триеха изкусително в неговите. Байрън стисна зъби и с нечовешки усилия се удържа. Двамата се движеха заедно, дишаха тежко в унисон с тласъците, докато Виктория неумолимо тласкаше и него, и себе си към ръба на пропастта.
Господи, тя беше невероятна… с изключение на погледа й, който ставаше все по-отнесен; с изключение на ръцете, които го милваха механично, докато се оттегляше в някакво свое вътрешно място.
— Не смей да ме изключваш, Виктория Уейкфийлд! — изкрещя той.
— О, господи, помогни ми — изпъшка тя и сините очи се устремиха право в лицето му. — Не мога!
Тогава я връхлетя освобождаването и двамата го изживяха очи в очи — само миг, който за тях беше цяла вечност.
Когато Виктория най-сетне падна върху него, уморена до смърт, натежала и почти ослепяла от сълзи, с очевидно нежелание да се отдели от тялото му, той чу гласа й да шепне нещо неразбрано. Трябваше да се вслуша, за да проумее какво му казва.