Воалът на нощта
- Автор: Джойс Лидия
- Серия: of night #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на нощта». Краткое содержание книги:
Той се наведе съвсем бавно към нея, за да се наслади на радостното й очакване. Първо дъхът му стопли бузите й, после устните докоснаха кожата толкова нежно, че едва се усети. Но достатъчно, за да й отнеме дъха. Когато целувката се задълбочи, Виктория изпита чувството, че светът изчезва и двамата остават сами в безкрайна празнота.
Когато той се отдели от нея, тя отвори очи и видя, че погледът му е впит в лицето й, а между веждите се е образувала дълбока бръчка. Без да я изпуска от очи, той вдигна полата й и разкри дългите крака в яркочервени чорапи. Попипа коленете и дантелените ластици, които държаха чорапите. Въпреки че очите му останаха сериозни, по устните пробяга усмивка.
— Наистина са ужасни.
— Корсетът е още по-ужасен — отговори тя. — Иначе нямаше да се ядосам толкова.
Ребърн наклони глава.
— Не мога да ви върна корсета. За известно време онова огромно, грозно съоръжение ще остане под ключ. Но утре червените чорапи и корсет ще изчезнат. Това ще ви умилостиви ли?
— Мисля, че да.
Ръката му намери отвора на бельото й и тя спря да диша. Пръстите му се плъзнаха навътре и помилваха бедрото.
Желанието стана мъчително, поиска удовлетворение, освобождаване. Тя притисна бедро към дланта му, хвана го за коленете и се облегна на ръката му. Но той не се помръдна. Тя вдигна ръце, за да привлече лицето му към своето.
— Сега — пошепнаха устните й до неговите.
Той завладя устата й, но не раздвижи ръката си. Тя се притисна още по-силно към него, но той пак не реагира.
— Защо? — попита тя до устата му, неспособна да потисне умолителния тон.
Той захапа с наслада долната й устна и тя простена. Отговори й с въпрос:
— Искате ли ме?
— Да — извика тя, без да се колебае.
— Не искам да знам дали искате да направя това. Искам да знам дали ме желаете. Мен.
Макар че тялото й се бунтуваше и всеки нерв тръпнеше в очакване, тя се застави да спре.
— Нима това е важно за вас? — извика гневно. Ребърн остана все така неподвижен. — Никога не съм обещавала подобно нещо. Как да искам точно вас и никого другиго? Аз почти не ви познавам, а вие ме питате дали ви искам!
Какво право имаше да иска нещо друго освен физическо удоволствие!
— Да.
— Аз… — Беше готова да каже „не“ но се въздържа. Само поклати глава. — Аз… не знам.
Това беше истината. Тя се разкъсваше между радост и страх, между глада за сливане и желанието за добре опакована изолация, където не проникваше нищо, където никой не можеше да й причини болка. Но тялото й не познаваше такива съмнения. В него бушуваше желание.
— Права сте, не би трябвало да ме е грижа — призна тихо Ребърн. — Нямам право да искам това. Въпреки това трябва да знам.
Докато той целуваше чувствителното място зад ухото й и треперенето й се засилваше, тя отчаяно търсеше отговор.
— Нямаше да се съглася със сделката, ако представата да ви се отдам не беше поне поносима. Трябва ли пак да ви напомня, че продадох само тялото си?
— Това ли е единствената утеха, която предлагате? — попита той, заровил глава в свивката на шията й, и топлият му дъх изпрати тръпки по цялото й тяло.
Виктория преглътна мъчително.
— Да. Единствената.
Той въздъхна, вдигна глава и улови устните й. Пръстите му най-сетне намериха отвора между краката й и се мушнаха вътре в същия миг, когато езикът му нахлу в устата и. Виктория извика от наслада и се задвижи в ритъма на ръката и езика му. В тялото й се събуди нова горещина, докато Ребърн я тласкаше все по-надалеч и я увличаше със себе си. Тя усещаше всяко отделно косъмче от брадичката му да драска бузите й, всяко мускулно влакно по ръката му, всяка нотка на аромата му, тъмен и изкусителен като самия мъж. Възелът в средата на тялото й се стегна още повече, докато повярва, че ей сега ще се пръсне. Ребърн спря за миг, после промени ритъма и я подгони по ръба на пропастта, докато огънят прииждаше на вълни и достигаше до всеки нерв на тялото й. Тя се устреми с всички сили срещу стегнатия си корсет и отметна глава назад, докато ушите й бучаха и едва доловиха собствения й задавен вик.
След дълго, дълго време вълните се уталожиха и я оставиха празна и изцедена. Ребърн спря да я милва и я притисна силно до себе си. Виктория изохка, затвори очи и облегна глава на рамото му. Беше прекрасно да се облегне на някого. Издайнически прекрасно. Не специално на Ребърн, каза си настойчиво тя, просто на някого. На топло тяло без лице, с което можеше да се самозабрави за няколко мига…
Много скоро обаче Ребърн стана и я издърпа да се изправи. Реалността се върна с всичките й съмнения. Какво я бе тласнало да подпише този безумен договор? Сложи ръце зад гърба си и започна да разкопчава роклята.