Воалът на нощта
- Автор: Джойс Лидия
- Серия: of night #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на нощта». Краткое содержание книги:
— Мястото е прекрасно. И тъжно. — Виктория отново се учуди на себе си. Това беше искреното й мнение.
Икономката си наля нова чаша чай и я погледна виновно.
— Извинете ме, мила моя. Знам, че не е редно да пия пред вас, сякаш съм кралицата.
— Моля ви, не се стеснявайте от мен. — Виктория посочи чашата и лицето на икономката се разведри.
— Много сте добра, милейди, ако позволите да кажа. — Тя отпи глътка чай и се върна на любимата си тема. — Аз, естествено, съм само една жалка старица, която вижда живота по-романтичен, отколкото е бил в действителност. Градината все още е добро място за разходка, а когато времето е хубаво, винаги идвам тук да пия чай. — Тя се засмя и смени темата.
— Надявам се, че се оправяте добре с Ани.
— Доколкото е възможно — отговори с леко иронична усмивка Виктория. — Тя все още се страхува от мен. Понякога се питам дали не ми е пораснала втора глава, без да съм забелязала.
Мисис Пибоди размаха месестата си ръка.
— Такава си е Ани. Понякога се обърква и хората разправят, че не била наред с главата, но е мило момиче. Майка й беше слугиня тук, а баща й… — Тя направи пауза и съзаклятнически се приведе напред. — Знам, че не е хубаво да разправям слухове за умрели, но тук се знае, че баща й беше починалият дук. — Облегна се назад, за да се наслади на ефекта от смайващото си признание.
— О! — прошепна Виктория, стресната от откровеността й. — Ами… тогава… вероятно има и други незаконни деца?
Мисис Пибоди се ухили с разбиране.
— Това би било разбираемо, нали? Но Ани е единствената. Имаше още едно момиче от Уедърли, което прекара тук няколко седмици и по-късно писа на духа, че ще има дете. Той я обезщети щедро — такъв си беше, да знаете, — но аз видях детето и съм твърдо убедена, че беше отрязало главата на момъка, който малко по-късно се ожени за момичето.
— Разбирам — промърмори Виктория.
— Обаче сегашният дук… той е друг — заяви мисис Пибоди и я изгледа строго. — Никога не е водил в дома си момичета от селото или от града, въпреки слуховете за живота му в Лондон, които достигнаха и до нас. Той е учен човек и винаги се задълбава много навътре в нещата, за разлика от чичо си. Трябва да внимавате, скъпа, защото според мен той не знае какво прави. — Тя изпразни чашата си и хвърли поглед към вехтото часовниче, което се люлееше на гърдите й. — О, мили боже, че то станало късно! Като почна да приказвам, не мога да спра, извинете ме, милейди. — Тя нареди съдовете на таблата и се изправи. — Мога да седя тук цял следобед и да си бъбря с вас, но дългът ме зове. Всички в тази къща знаят, че изпълнявам съвестно задълженията си. Довиждане, милейди, и се наслаждавайте на разходката.
Мисис Пибоди се отдалечи със ситни стъпки по алеята.
Виктория остана сама на внезапно опустялата полянка. Главата и беше изпълнена с нови мисли. Значи Ани беше нещо като братовчедка на Ребърн. Дали той знаеше? И дали го беше грижа? Тя вдигна рамене. В Ръшуорт също имаше няколко слугини, които бяха спали с баща й. Няколко пъти се беше наложило да посредничи между стария граф и брат си, когато от селото идваха момичета и твърдяха, че са забременели от Джек. Досега не се беше замисляла, че някои от децата на един и същи мъж растат в лукс, докато други ходят да просят, но сега тази мисъл я стресна.
Виктория стана и продължи да обикаля градината, потънала в мислите си. Както имаше предвид мисис Пибоди, когато каза, че новият дук е различен? Че е опасен… Е, да, ако тя беше някое невинно девойче, нямаше да има нищо по-опасно от похотливия херцог. Виктория разтърси глава. Нещо не се връзваше. Единственото безспорно беше, че Ребърн, когото тя познаваше, наистина беше опасен. Не физически — тя не се страхуваше, че той ще й стори зло. Ако не беше така, отдавна да се е върнала в Ръшуорт, а брат й да върви по дяволите.
Не, опасността, която криеше Ребърн, беше различна. Кой друг освен него би могъл да изтръгне от устата й цялата история на живота й? Ако това не беше опасно, какво друго?
Тя зави зад ъгъла и изведнъж се озова пред нисък каменен зид, зад който започваше стръмен склон. През долината минаваха няколко алеи, обградени с жив плет, а на отсрещния хълм се издигаше кула с пречупен връх. Безутешна гледка — и много красива. Следобедното слънце хвърляше тъмни сенки върху полюляващата се зелена ливада в подножието на кулата. Виктория изведнъж осъзна, че тази местност крие отговора на въпрос, който тя още не беше в състояние да формулира точно. Но колкото по-дълго се взираше, толкова по-страшно й ставаше.