Краят на Атлантида

При такива категорични доказателства за неморално поведение на жената, съветът на жреците реши, че никой не може да бъде принуден да признае детето. Отнеха на жената правото да прислужва в храма. Позволиха й да остане там само докато се роди детето и веднага след това я пропъдиха завинаги от Храма. Според закона и мъжете, и жените бяха свободни да избират любимите си преди брака — но такова поведение бе прекалено и напълно неприемливо.

Малката Карахама, без каста, без име, бе взета за саджи в ордена на Сивите — и израсна като абсолютно копие на Талканон. Разбира се, Върховният управител дочуваше подигравките на храмовите робини прикритата насмешка и клюките на подчинените си. Несъмнено това, че едно умалено издание на Върховния управител живее сред отхвърлените, бе благодатна почва за сплетни — и за да се защити, Талканон най-сетне се предаде, покая се официално за грешката си и осинови Карахама.

Тъй като при Сивите нямаше кастови ограничения, Карахама бе приета от Риведа да учи за лечителка. Когато Талканон я върна в кастата, към която законно принадлежеше, и й даде име, Карахама избра да стане служителка на Каратра — и сега бе достигнала най-високите стъпала в храмовата йерархия и никой вече не се присмиваше на „безименната“, но Карахама не бе забравила несигурното си детство и нравът и бе останал странен и непредсказуем.

Съзнавайки, че момичето, което ще обучава, е нейна полусестра, Карахама изпитваше смесени чувства, които обаче скоро преминаха в искрена привързаност към Деорис. Децата на Карахама, родени преди Талканон да признае истинския й произход, си останаха отхвърлени и безименни — за тях не можеше да се направи нищо. Може би затова Карахама се стараеше да бъде колкото е възможно по-мила и търпелива с тази млада и почти напълно непозната родственица. Независимо от това съзнаваше, че рано или късно ще има проблеми с нея — виждаше скрития бунт в уплашените виолетови очи, разбираше умишлено забавените й движения, когато вършеше каквото и да било — сякаш правеше всичко против волята си. Карахама съжаляваше искрено, защото вече бе разбрала, че от момичето може да излезе забележителна лечителка — беше спокойна, наблюдателна, чувстваше инстинктивно болката у другите, ръцете й пипаха леко и уверено. Липсваше й единствено доброто желание — и Карахама си постави за цел да преодолее скритата съпротива на Деорис, за да я направи достойна служителка на Великата майка.