Зона 51: Отговорът
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Отговорът». Краткое содержание книги:
Лиса Дънкан, съветничка на президента и офицерът от Специалните части Майк Търкот разкриват пред света изумителната истина за Зона 51, „летателен полигон“ за НЛО, без да предполагат, че всъщност са отворили кутията на пандора. Защото не след дълго от космоса идва сигнал и той възвестява пристигането на самите пришълци. Най-сетне човечеството ще се срещне със същества от други планети. Но дали пришълците идват заради жителите на Земята, или за да приберат нещо, което са оставили тук отдавна?
Нещо, скрито в една пещера в Етиопия, която достига до Голямата цепнатина, отваряща пътя до земните недра. Нещо спотаено в гигантска гробница вКитай, недалеч от Великата Китайска стена. Какво се крие там? Или гибелта на цялото човечество…
— И никой да не знае за това?
Куин кимна.
— Никой. Подобно нещо едва ли може да се следи от орбита, особено когато е под леда. А и нямам сведения наблизо да преминават спътници. Суровите атмосферни условия на континента също са солидна завеса за нежеланите посетители.
— Никога не съм чувала за правителствена организация, която да успее да запази толкова дълго булото на секретността — промърмори озадачено Кели. — Ще взема да се поразровя из това.
Хеликоптерът вече се приземяваше пред главния хангар на Зона 51.
— Добре, ще ви покажа всичко, което успях да науча — кимна Куин, докато слизаха.
Спуснаха се с асансьора в Куба и Куин я покани в дъното на залата, където се намираше неговият кабинет.
— След изваждането на скакалците — заговори той, — базата „Скорпион“ останала безлюдна за период от няколко години. Но през 1959 някой — без знанието на „Меджик“ — проникнал вътре и се настанил в кухината под леда. Всички помещения били преместени долу и в момента на повърхността няма нито една постройка. Самолетите, които летят до там, биват насочвани от предавател с постоянно меняща се честота.
— И чие дело е всичко това?
— Узнах, че разконсервирането на „Скорпион“ през 1959 г. е станало по нареждане на президента Айзенхауер. Открих копие от заповедта и съдържанието й е доста необичайно. Там например се казва, че нито един от наследниците му на президентския стол не трябвало да научава както за базата, така и за организацията, която я експлоатира. Името на тази организация е СТААР.
— Божичко — възкликна Кели. — Как са могли да го запазят в тайна през всичките тези години?
— Годишният бюджет на СТААР е определен на шестдесет и седем милиарда долара, заделяни от секретния фонд на правителството — продължи невъзмутимо Куин. — Средствата били депозирани в една и съща швейцарска банка, без никакви посредници или условия. Нищо чудно, че никой във Вашингтон не е знаел за съществуването им.
— Не, това е невъзможно.
— Напълно възможно — кимна Куин. — Доколкото можах да определя, СТААР не се е занимавала почти с нищо и тъкмо затова не е привлякла ничие внимание. Но най-интересното, което успях да открия — и което не е свързано с бюджет и финансови средства — е, че няма никакви писмени сведения за членовете на организацията. А би трябвало да има, колкото и да е потайна тази СТААР, все пак там работят хора. Дявол да го вземе, дори ЦРУ притежава списък на наемните си убийци.
— Какво… — понечи да каже Кели, но Куин изведнъж се наведе над клавиатурата й започна бързо да въвежда някакви кодове.
— Гледай колко интересно. Току-що засякох видеосигнал до Агенцията за национална сигурност с краен получател СТААР.
— Откъде? — попита Кели.
Той посочи екрана на стената.
— От „Аврора“. — На стенния екран вече се виждаше електронната карта на Китай. Една малка синя точка блещукаше по протежение на западната граница, носейки се с шеметна скорост право към океана и международното въздушно пространство.
Кели знаеше, че „Аврора“ е свръхмодерен и строго секретен шпионски самолет на американските ВВС, наследник на прочутия някога СР-71.
— Да, да, „Аврора“ изпраща информация право към базата „Скорпион“ в Антарктида — добави Куин. — Поръчах едно копие и за нас. Може би ще узнаем нещо интересно.
Дълбоко под ледената шапка на Антарктида, в едно удобно кресло на командния център на СТААР, седеше жената, която бе управлявала през последните двадесет и две години организацията. Тя плъзгаше поглед по редицата от екрани на таблото пред нея. Всеки път, когато й трябваше поверително сведение или безпрекословно подчинение от когото и да било във Вашингтон, тя прибягваше до кода СТ-8, осигуряващ й всичко, което й е нужно — без излишни въпроси, а единственото, което другите знаеха за нея, бе името й — Лексина.
Беше избрана от предшественичката си заради вродената й интелигентност, лоялност и не на последно място, заради волята да се подложи на доброволно изгнание без право на връщане в базата „Скорпион“. Боец по природа, подобно на всички войници, Лексина жадуваше за мир, ала се готвеше непрестанно за война и не би пожалила дори живота си, ако се наложеше.
— Докладвайте местонахождението на доктор Дънкан! — нареди Лексина.
— Лети над океана — отговори Елек, който изпълняваше длъжността началник щаб. В СТААР не беше разрешено да се използват други имена, освен кодовите. — След час и половина ще кацне в Корея.
— Кой трябва да ги чака там?
СТААР поддържаше не повече от двадесетина действащи агенти по целия свят. В добавка към петимата членове на базата „Скорпион“ това правеше удивително малобройна организация — още един фактор, който улесняваше свръхсекретното й съществуване.