Походът на дракона [Dragonquest - bg]

— Айде! — подкани го Фелисън, след като се спря няколко крачки по-нататък.

— Не мога, гърдите ми…

— Боли ли? — Фелисън вдигна кошничката си, за да освети кървавите петна по бледата кожа на Джаксъм. — Изглежда зле. По-добре бързо да идем при Манора!

— Първо… да… си… поема… дъх!

От тежкия му дъх огънчето му изсъска и напълно изгасна.

— Тогава ще вървим по-бавно — каза Фелисън, а гласа му трепереше повече от страх, отколкото от тичането.

Джаксъм се изправи на крака, решен да не издава паниката, която започваше да го обзема. Усети тежест в корема си, гърдите му пареха от болката, а пот започна да се стича по челото му. Солените й капки падаха върху гърдите му и той пусна една от любимите ругатни на своя опекун.

— Да вървим бързо! — каза той, все още стискайки вече ненужната кошничка и тръгна напред.

Сякаш по взаимно съгласие те се придържаха плътно до стената на галерията, където едва виждащите се отпечатъци от стъпки им даваха кураж.

— Не е много далеч, нали? — попита Джаксъм, когато и второто огънче затрепка зловещо и изгасна.

— А… не! Дано не е!

— Какво има?

— Ами, ние сме се отклонили от пътя.

Те не бяха виждали стъпките далеч преди да им угаснат огънчетата.

— Какво ще правим сега, Джаксъм?

— Ами, в Руат… — започна Джаксъм и пое дълбоко дъх, за да не му секне отново гласа — когато се изгубя изпращат хора да ме търсят.

— Тогава те ще усетят, че ни няма, щом Литол тръгне да си ходи, нали? Той никога не остава за дълго.

— Да, но май е поканен за вечеря и сигурно ще остане. Ти каза че вечерята е скоро! — Джаксъм не може да потисне съжалението от цялото това необмислено приключение. — Нямаш ли представа къде сме?

— Не — трябваше да признае Фелисън, а гласът му прозвуча необичайно. — Винаги следвам стъпките, както одеве. Имаше стъпки. Ти ги видя!

Джаксъм не мислеше да се съгласява, защото би значело да признае, че е виновен, за това че са се загубили.

— А онези коридори, които подминавахме по пътя към цепнатината, накъде водят те? — попита накрая той.

— Не знам. Има толкова много неизследвани места в Уейра. Аз… аз никога не съм ходил по-далеч от цепнатината.

— Ами другите? Колко навътре са стигали?

— Гандидан все говори за това колко навътре бил ходил, но… но не си спомням какво точно е казал.

— В Името на Яйцето, недей да цивриш!

— Не цивря, просто съм гладен.

— Гладен? Това ни е нужно сега! Да подушваш вечеря? Струва ми се, че бихме могли да я подушим дори да сме много далеч.

Те задушиха въздуха във всички посоки. Миришеше на плесен, но не и на готвено. Понякога, спомни си Джаксъм, „можеш“ да подушиш свеж въздух и така да намериш пътя назад. Той докосна стената. Гладкият студен камък някак му подейства успокоително. В между нищо не чувстваш, въпреки че и този коридор бе така тъмен. Болката в гърдите му пулсираше в ритъма на кръвта.