Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Оттласнах се от решетката, за да набера по-голяма инерция. Двамцата ме превъзхождаха значително в тегло и маса, но ако набереш достатъчно скорост зад щита си и особено ако успееш да забиеш железния му край на подходящото място, в нечие гърло, да речем, можеш да си спечелиш известно предимство, без значение колко тежиш.
Страх не изпитвах, само нужда да убивам, чувствах как нещо пълзи вътре в мен и отвън, по кожата, нещо, което можех да отмия с достатъчно кръв.
Единият грозник се преви, кръв, слюнка и зъби опръскаха лицето ми. Другият надвисна над мен, докато вадех ножа на Грамло от ботуша си.
Ножовете са кървава работа, братя. Когато ръгаш с нож, го правиш отблизо и дълбоко, мушкаш до кокал и плуваш в онова, което избликне. Писъците кънтят в ухото ти, шокът от раната преминава безпрепятствено през късото острие и стига до ръката ти. Бих могъл да кажа, че помня всичко с подробности, но истината е, че помня малко. Изпълни ме ярост, обагри света в червено, аз крещях и убивах. Помня как си тръгнах от дворчето при портата и изтеглих меча си, чак сега, докато остатъкът от гарнизона търчеше надолу по някакви тесни стълбища вляво и вдясно от мен. Първият, който стъпи на равното, понечи да се върне, но другите го бутаха отзад.
Не заради Маикал убих тези хора, нито заради чистата радост на клането или за да налея вода в мелницата на легендата за крал Йорг. Също като Гог, и аз си имам своите тлеещи огньове и понякога една искра може да ги разпали неуправляемо. Може би именно затова бях прекосил половин дузина кралства и търсех огнен маг за своето питомно чудовище. Може би исках някой да ми каже, че такива пожари могат да се удържат. И да ми покаже как, преди огънят да е убил и двама ни.
Оцелях след онази своя глупост, за разлика от четиринайсетте си противника, и излязох през портите опиянен от изтощение. Братята се бяха пръснали в периметър около форта и като ме видяха да излизам жив и здрав, тръгнаха след мен към конете.
— Йорг — каза Макин.
Обърнах се и те спряха.
— Червен Йорг — каза Кент Червения и се плесна по гърдите.
— Червен Йорг — изсумтя Райк и взе да тропа с крака.
Горгот последва примера му и земята потрепна. Макин извади меча си и удари дръжката му в нагръдника си. Другите също се включиха в шумния ритъм. Сведох поглед и видях, че целият съм в кръв. Окъпан бях в кръвта на други хора, точно като Кент в деня, когато го открихме. Вече знаех защо Кент не иска да говори за това.
Отидох при Маикал и откачих брадвата му за глави от сбруята на сивушкото.
— Ще му направим могила от камъни — казах. — А главите на хората от форта ще подредим около нея да стоят на пост. — Метнах брадвата към Райк. Той я хвана и тръгна към форта, без да се оплаква. Мисля, че тогава за пръв и единствен път нашият Райк не мислеше за плячката.
Струпахме могилата. Горгот донесе камъни, толкова големи, че друг не би могъл да ги дотъркаля без помощ. Не знам дали Маикал би искал главите и дали изобщо би имал някакво мнение по въпроса, но въпреки това ние ги подредихме около могилата като негови почетни стражи. Не знам какво би искал Маикал. Така и не го бях опознал истински преди онзи кратък миг, когато той умираше. Не очаквах, че ще ми пука, и силно се изненадах, но фактът си е факт — пукаше ми.
16.
Отвътре хората са в седем цвята. Можеш да им изкараш алена артериална кръв, или по-тъмна, лилава почти от вените, жлъчният сок е зелен като пролетна трева, в червата преобладава кафявото, но накрая всичко изсъхва в нещо средно между ръжда и катран. Време беше Червения Йорг да отиде при потока и да се измие от жертвите си. Гледах как мръсотията се отмива, разтваря се във водата и избледнява до розово.
— Е, за какво беше всичко това? — попита Макин, приближил ме в гръб.
— Те ми застреляха идиота — отвърнах.
Мълчание. Макин все млъкваше така, след като кажа нещо, сякаш му трябваше време да разреши поредната загадка.
— Когато го раниха в Норлес, ние ти казахме, че е мъртъв, и ти изобщо не реагира — каза накрая Макин. — Защо откачи сега? Кажи ми истината, Йорг.
— Какво е истината? — отвърнах, докато измивах последната кръв от ръцете си. — Пилат си е задавал този въпрос, между другото. „Какво е истината?“
— Добре, не ми казвай тогава — каза Макин. — Но трябва бързо да минем по моста, преди вестта да се е разпространила.
Изправих се и прокарах ръце през мократа си коса.
— Готов съм. Да тръгваме.
Братята се метнаха на конете и тръгнаха, а аз спрях за миг до могилата на Маикал. Още не я бях наближил, когато усетих некромантското да пулсира в гърдите ми като отглас от болката, когато татко заби ножа си в сърцето ми. Ехо от всички привкуси на болка, които ме бяха изпълнили в онзи миг — физическата болка, болката от предателството, болката от слабостта, докато силата ми изтичаше гореща и червена. Появата ми разгони гарваните, които се угощаваха с главите на почетната стража. Застанах ням пред могилата от камъни, с празен ум, в неведение за собствените си чувства. Погледът ми се спираше тук-там, върху жълтеникавия лишей, полазил един плосък камък в основата, върху кварцовата жилка на друг, върху черните следи от кръв по трети. Имах чувството, че главите ме гледат, че изкълваните им очи са обърнати към мен. А после разбрах, че не е само „чувство“. Обиколих бавно могилата и всяка глава обръщаше поглед да ме проследи. Първия бях убил със стрела в окото. Стрелата още стърчеше там и потрепна, когато окото понечи да се завърти след мен. Задържах погледа на другото.
— Йорг. — Мъртвите устни оформиха името ми.
— Чела? — попитах. Кой друг можеше да е? — Мислех, че съм те погребал достатъчно дълбоко. — Спомних си как полита в дълбоката шахта заедно с Нубанеца, след като бях прострелял и двамата с неговия арбалет.
Една и съща усмивка разпъна устите на всички глави.
— Ще те намеря, кучко — казах аз, много тихо. Чела имаше достатъчно уши да ме чуе.
Главите се ухилиха. Лъснаха зъби. Раздвижиха устни да кажат нещо… „мъртъв крал“ май.
Вдигнах рамене.
— Приятно прекарване с гарваните.
И ги оставих. Каквато и сила да се вихреше тук, едва ли щеше да обезпокои Маикал под всичките тези камъни.