Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
На четвъртия ден ни застигна дъжд и ни валя напоително от зори до здрач. Известно време яздих до Маикал, който се поклащаше кротко на гърба на сивушкото. Така язди Маикал — все едно е на кораб в морето, а не на конски гръб. Клатушка се напред-назад без грам грациозност.
— Обичаш ли кучетата, Маикал? — попитах го.
— Телешко е по-добре — рече той. — Или овнешко.
Ухилих се.
— Виж, това е нов начин да погледнеш на нещата. Аз пък реших, че може би ги харесваш, защото са глупави. — Представа нямах защо подкачам Маикал. Аз всъщност го харесвах донякъде. Почти де.
Помня как преди години се връщах в лагера, след като бях излязъл да разузная ситуацията около градчето Мабертон, на границата с тресавищата Кен. Блатната пътечка вече бе останала зад гърба ми и Герод си пробираше внимателно път през тръстиката и туфите мека трева, когато чух писъците. Отначало реших, че някое селско девойче е проявило глупостта да попадне в ръцете на братята, но скоро се оказа, че две от момчетата са вързали някакво куче и го бодат с нещо остро, за да им пее.
Смъкнах се моментално от Герод, хванах ги за косите — една шепа черна и една червена коса — и дръпнах с все сила. Двамата взеха да крещят, единият дори ми посегна в яда си. За награда му резнах дланта дълбоко и от край до край.
— Не требеше да го праиш т’ва, брат Йорг — рече Гемт, стиснал порязаната си ръка, която кървеше обилно. — Не требеше.
— Тъй ли? — попитах, докато братята се стичаха да видят какво става. — И къде бях аз, брат Гемт, докато ти упражняваше бойните си умения върху това безполезно псе?
Йоб стоеше до Гемт и търкаше примижал главата си на мястото на изтръгнатия кичур коса. Погледнах многозначително към кучето и той коленичи да го развърже.
— Отидѐ да огледаш онуй градче — каза Гемт, почервенял като цвекло.
— Отидох да разузная около Мабертон, да — рекох аз. — С идеята да се стоварим връз мабертонци изневиделица, или както твоят малоумен брат обича да казва — със слонска изненада. И вие какво трябваше да правите междувременно? Да си кротувате.
Гемт се изплю и стисна дясната си ръка с лявата да спре кървенето.
— Кротувайте, така ви рекох, а не да ръчкате разни помияри, та да събудите цялото тресавище. Освен това — добавих, като се завъртях бавно и плъзнах поглед по другите членове на малката си банда, — всички знаят, че да измъчваш куче носи лош късмет. И вие щяхте да го знаете, ама сте много тъпи и не можете да четете.
Макин беше сред първите притичали да видят шоуто и сега се хилеше до уши.
— Аз мога да чета — каза той, с което си изявление изненада немалко от братята. — Та в коя книга, викаш, го пише това, брат Йорг?
— В голямата книга със заглавие „Наври си го отзад“ — уведомих го.
— Значи да тормозиш кучета носело лош късмет, така ли? — Продължаваше да се хили като умопобъркан.
— Край мен, да, определено носи лош късмет — казах тогава.
Сега примигнах да се отърся от спомена. Дъждът все така се стичаше по лицето ми, а ние все така яздехме покрай брега на Райм.
— Помниш ли онова куче, което брат ти намери, преди да ударим Мабертон, Маикал? — попитах. Нямаше да го помни, разбира се. Маикал помнеше много малко неща.
Той ме погледна, нацупи се, после се изплю.
— Да биеш кучета е лош късмет — каза накрая.
— Доказателство за това е случилото се с брат ти — съгласих се. — Не беше минал и ден, когато го сполетя злополука.
Маикал се намръщи объркано, после кимна бавно.
— Сички знаят, че не требе да тормозиш храната си, преди да я убиеш — каза той. — Месото става кисело.
— Още един нов начин да погледнеш на нещата, брат Маикал. — Въздъхнах дълбоко. — Знаех си аз, че има някаква полза от теб.
Онова куче се върна на следващата сутрин, точно преди да ударим Мабертон, сякаш му бях приятел или нещо такова. Досаждаше ми, докато не го наритах здраво, безплатен урок за устройството на света, ако щете.
Сега Маикал ми отвърна с празна усмивка и продължи да се поклаща ритмично на седлото.
Хаймски цеп е в земята на дук Маладон, земя, където гладното море е повърнало малкото от Данско, което не е успяло да погълне. Пътят от Ренарските планини дотук е дълъг сам по себе си, а и ние доста бяхме заобиколили, така че пътуването ни се проточваше вече няколко седмици. Когато си на пътя, дните минават еднообразно, подредени. При мен еднообразието включваше един час упражнения с меча всяка вечер, преди да се стъмни. Хвърлих се в това изкуство с подновен интерес. Предизвикателствата често са най-добрият начин да се спасиш от мрачни мисли за миналото.