Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— А с каква подкрепа се ползва Добрия принц сред Стоте? — Отказах с жест бутилката. Когато говориш с Тапрут, умът ти трябва да е бистър.
— Е, всеки от тях би го убил за половин флорин — каза Тапрут.
— Естествено.
— От друга страна обаче той е милостив, а милосърдието е голяма сила. — Тапрут се поглади по гърдите, сякаш не би има нищо против лично да се възползва от въпросното милосърдие. — Всички лордове са наясно, че ако отворят портите си за Стрела, ще си запазят главите и по-голямата част от богатството. Когато дойде време за следващия Събор, може да е събрал достатъчно подкрепа, за да го номинират за императорския трон. А на Събора след това, ако продължава по същия начин, може и да спечели гласуването.
— Хитър план. — Милосърдието като оръжие.
— Не е просто план, само глей. — Тапрут отпи и прокара език по зъбите си. — Орин си е такъв. Още няколко победи и лордовете сами ще му отварят портите си. — Взря се в мен, очите му бяха тъмни и умни. — А твоите порти, Йорг от Анкрат? Ще се отворят ли?
— Ще поживеем, ще видим, нали така? — Прокарах мокър пръст по ръба на чашата си и стъклото изскърца. — Млад съм да се отказвам толкова лесно от амбицията обаче. — Освен това се случва отворените порти да са вход към хитроумен капан. — А другите? — попитах.
— Другите? — Невинният поглед на Тапрут беше произведение на изкуството, усъвършенстван с дългогодишна практика.
Гледах го. Тапрут удържа още миг обиграната си невинност. Почесах се по ухото и продължих да го гледам.
— О… другите. — Удостои ме с бърза усмивка. — И там има подкрепа за Орин от Стрела. Пророчества дал бог. Толкова са много, че няма начин да ги пренебрегнеш. Разбира се, Мълчаливата сестра е…
— Мълчалива? — подсказах му аз.
— Да. Но други проявяват интерес. Сагеус, Синята дама, Лунтар от Тар, дори Скилфар. — Наблюдаваше ме зорко, докато изричаше всяко име, следеше реакциите ми. В такива моменти лицето ми издава малко, но за Тапрут и малкото е предостатъчно.
— Скилфар? — попитах. Тапрут така или иначе беше разбрал, че това е нещо ново за мен.
— Ледена вещица — каза Тапрут. — Насъсква северните лордове един срещу друг. Мнозина следят с интерес този принц на Стрела, Йорг. Звездата му още не е в апогея си, но определено върви натам! Кой знае колко високо ще стигне и колко ярко ще грее, когато дойде време за Събора?
Ако някой знаеше отговора на тези въпроси, то това беше циркаджията пред мен. Премислих казаното от Тапрут. До Събора оставаха две години, и после още четири до следващия. Като лорд на Ренар аз имах запазено място и право на един глас, а Златната гвардия щеше да ме ескортира до Виен. Не ми се вярваше обаче Стоте да изберат император, да издигнат когото и да било над себе си. Дори това да е Орин от Стрела. Ако изобщо отидех на Събора, ако оставех Златната гвардия да ме отведе на петстотин мили от дома, за да пусна гласа си в урната, щях да гласувам за мене си.
— Съжалявам за Кашта — каза Тапрут. Напълни чашата си и я вдигна.
— За кого?
Тапрут сведе поглед към арбалета до мен.
— Нубанеца.
— О. — Тапрут наистина знаеше какво ли не. Кашта. Позволих му да напълни и моята чаша, после двамата пихме в памет на Нубанеца.
— Добър човек беше — каза Тапрут. — Харесвах го.
— Ти харесваш всички, Тапрут — рекох и облизах устни. — Но той наистина беше добър човек. Ще водя своите чудовища в Хаймски цеп. Кажи ми за тамошния маг.
— Феракинд — каза Тапрут. — Опасен човек, глей, глей! Имах в цирка няколко пироманти, които се бяха обучавали при него. Не магове, имай предвид, а умели огнегълтачи, огнедухачи и прочие. Кажи-речи всеки може да изпълни номерата им с помощта на свещ и малко от туй — добави и вдигна отново чашата си. — Трикове с пушек и искри. Онзи тип… мисля, че задържа най-добрите си ученици при себе си, не ги пуска да си тръгнат. Определено беше взел страха на моите огнегълтачи. Бързо установих, че е достатъчно да спомена името му, за да подвият опашка. Голяма работа е той. Заклет в огъня.
— Заклет в огъня?
— Огънят е в него. И рано или късно ще го убие. Преди е бил играч. Сещаш се — играч в играта на тронове. Но огънят в него станал толкова силен, че той изгубил интерес към нас, обикновените хора.
— Трябва ми помощта му.
— И това ли ще му предложиш в замяна? — попита Тапрут и потупа с пръст китката си. Дори не го бях видял да спира поглед на часовника ми, но явно знаеше всичко за него.
— Може би. Какво друго би могло да го заинтригува?