Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— Сигур е неделя — рече Сим, ухилен като момченце. Като си помислиш, в много централни отношения той си беше момченце.
Райк разбута хората и се придвижи напред към голямата шатра. Също като Сим, и той зяпаше тарапаната с грейнали очи. Рядко го бях виждал такъв; спомних си как се беше развълнувал при вида на клоуна играчка в Призрачния. Явно не бях единственият, който помнеше.
— Това да не е Тапрут? — попита Макин, навъсил чело.
Кимнах.
— Той трябва да е.
— Страхотно — каза Кент. Беше забърсал отнякъде три захарни пръчки и се опитваше да ги набута всичките в устата си.
Стигнахме до шатрата. Платнището беше спуснато и завързано, по-малкият вход отстрани също беше затворен. В прахоляка пред платнището седяха мъж и момче, приведени над дървена дъска с вдлъбнатини, в които бяха наредени бели и черни мъниста.
— Представлението започва по залез-слънце — каза мъжът, когато сянката ми падна върху него. Не вдигна глава да ме погледне.
— Ще направиш манкала от трета позиция, ако преместиш мънистата от крайната дупка — казах аз.
Това определено привлече вниманието му — той вдигна плешивата си глава, кацнала върху най-дебелия врат, който съм виждал.
— Ису Христе! Ама т’ва е малкият Йорг!
Стана, стисна ме с две ръце и ме подхвърли близо метър във въздуха, после ме улови с лекота.
— Рон — рекох аз. — Нещо си заслабнал, човече!
— Не съм бе — ухили се той. — Просто ти си два пъти по-висок отпреди.
Вдигнах рамене.
— Е, и бронята тежи, като си помислиш. Но пък ми спаси ребрата! — Обърнах се и махнах на другите да се приближат. — Помниш ли Малчо Райчо?
— Че как! Макин, радвам се да те видя. Грамло. — Погледът му попадна на Горгот. — А този здравеняк кой е?
— Покажи му онуй бе — каза Райк, превъзбуден като дете. Само дето не подскачаше. — Покажи му онуй.
— По-късно — усмихна се Рон. — Всички тежести са прибрани. А и като гледам, вашето приятелче може и да ме извади от бизнеса.
Рон, или по-точно Удивителния Роналдо, беше „силният мъж“ в програмата на цирка. Спечелил беше дълбокото уважение на Райк с простичкия факт, че можеше да вдигне по-голяма тежест от него. Вярно беше, че природата е надарила Рон с невиждана мускулна маса, но аз въпреки това подозирах, че от двамата Малчо Райчо е по-силният. Със сигурност бих заложил на Райк, а не на Рон, в кръчмарско сбиване. Но вдигането на тежести не е въпрос само на мускулна сила, а на захват, усет и концентрация, все неща, които убягваха на нашия „силен мъж“.
— Е, къде да намерим добрия доктор Тапрут? — попитах.
Роналдо ни вкара през страничното платнище, а момчето — което се оказа гном на почтена възраст — остана да ни пази конете. Взех арбалета на Нубанеца обаче. Джуджето едва ли щеше да спечели гонитбата с евентуални крадци, а и току-виж арбалетът ми потрябвал — да застрелям някой и друг цирков клоун, та да се посмеем.
Заобиколихме покрай централната арена, разритахме стърготините и позяпахме трима акробати, които се премятаха под сноповете светлина, спускащи се през отвора във върха на шатрата. В дъното на шатрата брезентови стени оформяха няколко самостоятелни помещения. Тук миризмата на животните се усещаше силно, ръмжене и други характерни за менажерията звуци се смесваха с виковете и тропота на акробатите.
Тапрут бе с гръб мен. Две от танцьорките стояха пред него, видимо отегчени, и току въртяха очи.
— Глей, глей! — викаше Тапрут. — Задници и цици. Това продава билети. Покажете малко ентусиазъм, за бога. Глей.
Говореше колкото с устата си, толкова и с ръцете. Дългопръстите му ръце вечно летяха около главата му.
— Аз те гледам — рекох. Казват, че Тапрут се сдобил с този навик на младини, когато въртял номера с трите чашки — „тука има, тука нема“. „Глей, глей!“ И докато гледате него, помощникът му ви пребърква джобовете.
Тапрут се обърна, пръстите му продължаваха да скубят въздуха.
— Кого си ми довел, Роналдо? Млад хубавец, без съмнение, с приятелчета отвън.
Беше ме познал. Тапрут никога не забравяше лице, факт или слабост, никога.
— Червения Йорг съм — рекох. — Жонгльор.
— Тъй ли? — Той плъзна пръсти по челюстта си и ги събра в центъра на брадичката. — И с какво жонглираш, Червени Йорг?
Ухилих се.
— А ти какво имаш?
— Глей само, глей! — Измъкна тъмно шише от дълбините на шарената си наметка. — Влез и седни, нека и братята ти влязат, ако си намерят място. — Запърха с ръце да изпъди танцьорките.