Възпламени ме
- Автор: Мафи Тахере
- Серия: Shatter me #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1501-6
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възпламени ме». Краткое содержание книги:
Джулиет е единствената, която стои на пътя на Възобновителите. Тя знае, че ако трябва да оцелее, то те трябва да загинат.
Но, за да се пребори с Възобновителите и мъжа, който почти я уби, младата жена трябва да потърси помощта на последния човек, на когото някога е мислила, че ще може да се довери — Уорнър. И докато дават всичко от себе си, за да победят врага, Джулиет ще открие, че нещата, които е мислила, че знае за Уорнър, способностите си и дори Адам, са били лъжа.
Кенджи се усмихва. Поглежда нагоре към небето.
— И още как — отговаря той.
— Наистина ли?
— С теб съм, малката. Нали за това са приятелите.
Двайсет и шеста глава
Когато се връщаме в къщата, Касъл стои в далечния ъгъл и разговаря с Уинстън.
Кенджи застива на вратата.
Бях забравила, че Кенджи още не е зървал Касъл на крака, и ме обзема истинска болка при вида му. Що за приятелка съм? Само го затрупвам с проблемите си, без да го попитам за неговите собствени. Сигурно има толкова много на главата си.
Кенджи прекосява стаята зашеметено и спира чак когато достига Касъл. Слага ръка на рамото му. Касъл се обръща. Всички в стаята наблюдават с интерес.
Касъл се усмихва. Кимва веднъж.
Кенджи го придърпва в необуздана прегръдка и го задържа така едва няколко секунди, преди да се откъсне от него. Двамата се взират един в друг, сякаш провеждайки безгласен разговор. Касъл хваща бащински рамото на Кенджи.
Кенджи се ухилва до уши.
После се обръща и ми се усмихва и внезапно ме обзема такова щастие, такова облекчение, такава радостна тръпка при мисълта, че Кенджи ще спи с леко сърце довечера. Имам чувството, че ще се пръсна от щастие.
Вратата се отваря с трясък.
Обръщам се.
Адам прекрачва прага.
Сърцето ми се свива.
Адам прекосява стаята, без дори да ме погледне.
— Джеймс — казва. — Да вървим, приятелче. Време е за лягане.
Джеймс кимва и се изстрелва към стаята си. Адам влиза след него и затваря вратата.
— Върна се вкъщи — казва Касъл с облекчение.
Никой не продумва в първата секунда.
— Добре, време е и ние да се приготвяме за лягане — казва Кенджи, оглеждайки се наоколо. Отива до ъгъла, взима купчина одеяла и започва да ги раздава на хората.
— Всички ли спят на пода? — питам аз.
Кенджи кимва.
— Да — отговаря. — Уорнър беше прав. Като на пижамено парти сме.
Опитвам да се засмея.
Не мога.
Всички започват да се приготвят за спане. Уинстън, Брендън и Иън заемат едната страна на стаята, Алиа и Лили — другата. Касъл спи на дивана.
Кенджи сочи средата на стаята.
— Двамата с теб сме ей там.
— Колко романтично.
— Ще ти се.
— А Адам къде спи? — питам с нисък глас.
Кенджи хвърля едно одеяло на пода и вдига поглед към мен.
— Кент няма да се върне — казва той. — Спи с Джеймс. Горкото хлапе има ужасни кошмари всяка нощ.
— О! — казвам аз, изненадана и засрамена от себе си, задето съм успяла да го забравя. — Разбира се. — Разбира се. А Кенджи сигурно има непосредствен опит с това. Тримата спяха заедно в базата на Пункт Омега.
Уинстън натиска един ключ. Светлините угасват. Чува се шумолене на одеяла.
— Ако ви чуя да шушукате — казва той, — лично ще изпратя Брендън да ви нарита едно хубаво.
— Нямам намерение да ритам когото и да било.
— Сритай себе си, Брендън.
— Изобщо не разбирам защо сме приятели.
— Моля ви, млъкнете — обажда се Лили откъм ъгъла.
— Чухте дамата — казва Уинстън. — Млъквайте.
— Само ти плямпаш, тъпак — намесва се Иън.
— Брендън, сритай го, ако обичаш.
— Млъквай, друже, няма да ритам ни…
— Лека нощ — казва Касъл.
Всички притаяват дъх.
— Лека нощ, сър — прошепва Кенджи.
Обръщам се с лице към него. Той ми се усмихва в тъмнината. И аз му отвръщам с усмивка.
— Лека нощ — оформям с устни.
Той ми намигва.
Клепачите ми се затварят.
Двайсет и седма глава
Адам не ми обръща внимание.
Не е проронил и дума за вчерашната случка, не показва нито нотка гняв или обида. Говори с всички, смее се с Джеймс, помага със закуската. Освен това се преструва, че не съществувам.
Опитах да му кажа добро утро, а той се направи, че не ме чува. Или пък наистина не ме чу. Може би някак е научил мозъка си нито да ме чува, нито да ме вижда.
Имам чувството, че някой ме удря в сърцето.
Отново и отново.
— И какво правите по цял ден? — питам, мъчейки се да подхвана някакъв разговор.
Всички седим на пода с купи със зърнена закуска пред себе си. Събудихме се късно, затова и закусваме късно. Още никой не си е направил труда да събере одеялата, а Уорнър ще се появи след около час.
— Нищо — отговаря Иън.
— Стараем се да не умрем — добавя Уинстън.
— Адски скучно е — казва Лили.
— Защо? — пита Кенджи. — Да не си намислила нещо?