Възпламени ме
- Автор: Мафи Тахере
- Серия: Shatter me #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1501-6
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възпламени ме». Краткое содержание книги:
Джулиет е единствената, която стои на пътя на Възобновителите. Тя знае, че ако трябва да оцелее, то те трябва да загинат.
Но, за да се пребори с Възобновителите и мъжа, който почти я уби, младата жена трябва да потърси помощта на последния човек, на когото някога е мислила, че ще може да се довери — Уорнър. И докато дават всичко от себе си, за да победят врага, Джулиет ще открие, че нещата, които е мислила, че знае за Уорнър, способностите си и дори Адам, са били лъжа.
Адам поклаща глава. От гърлото му се изтръгва тъжен, неестествен смях.
— Не смееш дори да го отречеш — казва той. — Невероятно.
— Остави я на мира, Кент — намесва се внезапно Кенджи със смъртоносно остър глас. — Сериозно говоря.
— Това не ти влиза в работата…
— Държиш се като задник…
— Да не мислиш, че ми пука какво мислиш за мен? — обръща се срещу него Адам. — Нямаш право да се месиш, Кенджи. Не е казано, че трябва да я защитаваш само защото я е страх да проговори…
Имам чувството, че съм излязла от себе си. Че тялото ми се е свлякло на пода, а аз наблюдавам отстрани как Адам се превръща в съвършено различно човешко същество. Всяка дума. Всяка обида, която запраща към мен, като че ли чупи костите ми. Не след дълго от мен ще останат само кръв и туптящо сърце.
— Излизам — казва Адам. — Излизам и не искам да е тук, когато се върна.
Не плачи, повтарям си.
Не плачи.
Това не се случва наистина.
— Двамата с теб — казва ми Адам с груб, яростен глас — бяхме дотук. Край! — Изръмжава той. — Не искам да те виждам повече. Никъде по света и в никакъв случай в собствената ми къща. — Взира се в мен, а гърдите му бушуват. — Така че изчезвай. Махай се оттук, преди да съм се върнал.
Прекосява с гневни крачки стаята. Грабва палтото си. Отваря вратата.
Стените се разтърсват, когато я затръшва.
Двайсет и осма глава
Стоя по средата на стаята с празен поглед.
Внезапно настръхвам от студ. Ръцете ми като че ли треперят. Или пък са костите ми. Може би костите ми треперят. Тръгвам нанякъде с бавни, механични движения, съзнанието ми още е замъглено. Смътно съзнавам, че някой ми говори нещо, но съм твърде съсредоточена в търсенето на палтото си, защото умирам от студ. Толкова е студено тук. Задължително трябва да намеря палтото си. И ръкавиците дори. Не спирам да треперя. Обличам палтото. Пъхвам ръце в джобовете. Имам чувството, че някой ми казва нещо, но не го чувам през странната мъгла, притъпяваща сетивата ми. Стисвам юмруци и пръстите ми напипват нещо пластмасово.
Пейджърът. Почти бях забравила за него.
Изваждам го от джоба си. Съвсем мъничък е; тънко черно правоъгълниче с копче от едната страна. Натискам го, без дори да се замисля. Натискам го отново и отново, и отново, защото действието някак ме успокоява. Укротява нервите ми. Щрак-щрак. Харесва ми монотонността на движението. Щрак. Щрак-щрак. Не знам какво друго да направя.
Щрак.
Две ръце кацат върху раменете ми.
Обръщам се. Касъл стои зад мен с натежали от тревога очи.
— Никъде няма да ходиш — казва ми. — Ще разрешим въпроса. Всичко ще се нареди.
— Не. — Езикът ми е пепел. Зъбите ми са се оронили. — Трябва да вървя.
Не мога да спра да натискам копчето на пейджъра.
Щрак.
Щрак-щрак.
— Ела да седнеш — казва ми Касъл. — Адам е ядосан, но ще му мине. Сигурен съм, че не говореше сериозно.
— Аз пък съм сигурен, че говореше доста сериозно — обажда се Иън.
Касъл му стрелва остър поглед.
— Не можеш да си тръгнеш — казва Уинстън. — Нали уж щяхме да ритаме задници заедно. Ти обеща.
— Да — намесва се Лили, мъчейки се да прозвучи ведро. Очите ѝ обаче са напрегнати, събрани от страх или тревога, и осъзнавам, че се бои за мен.
Не от мен.
За мен.
Чувството е толкова странно.
Щрак-щрак-щрак.
Щрак-щрак.
— Оставиш ли ни — казва тя, правейки опит да се усмихне, — ще трябва да живеем така завинаги. А не искам да прекарам остатъка от живота си с куп миризливи мъжаги.
Щрак.
Щрак-щрак.
— Не си тръгвай — казва Джеймс. Изглежда толкова тъжен. Толкова сериозен. — Съжалявам, че Адам се държа гадно с теб. Но не искам да умираш. — Казва той. — И не предпочитам да си мъртва. Кълна ти се.
Джеймс. Миличкият Джеймс. Сърцето ми се къса, като гледам очите му.
— Не мога да остана. — Гласът ми звучи странно. Сломено. — Адам говореше сериозно…
— Ще бъдем група доста жалки хорица, ако ни оставиш — прекъсва ме Брендън. — И трябва да се съглася с Лили. Не искам да живея така още дълго.
— Но как…
Входната врата се отваря със замах.
— ДЖУЛИЕТ… Джулиет…
Завъртам се.
Уорнър стои на входа със зачервено лице и вълнуващи се гърди и ме гледа така, сякаш съм призрак. Прекосява стаята с широки крачки, преди да съм успяла да кажа и дума, и хваща лицето ми в длани, изучавайки ме трескаво с очи.