Възпламени ме
- Автор: Мафи Тахере
- Серия: Shatter me #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1501-6
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възпламени ме». Краткое содержание книги:
Джулиет е единствената, която стои на пътя на Възобновителите. Тя знае, че ако трябва да оцелее, то те трябва да загинат.
Но, за да се пребори с Възобновителите и мъжа, който почти я уби, младата жена трябва да потърси помощта на последния човек, на когото някога е мислила, че ще може да се довери — Уорнър. И докато дават всичко от себе си, за да победят врага, Джулиет ще открие, че нещата, които е мислила, че знае за Уорнър, способностите си и дори Адам, са били лъжа.
Адам е онемял от смайване, цялото му тяло се тресе от внезапно запратената по него енергия. Уорнър се привежда към лицето на брат си и прошепва:
— Не е добра идея да ме нападаш, глупак такъв — после блъсва юмрука му с такава мощ, че Адам полита назад, намирайки за кратко равновесие точно преди да се строполи на земята.
Става веднага. Втурва се през стаята. Още по-бесен.
Кенджи успява да го хване.
Адам крещи на Кенджи да го пусне, да спре да се бърка, а Кенджи завлича Адам до отсрещната стена и го притиска към нея. Смогва някак да отвори входната врата и го издърпва със себе си навън.
Вратата се затръшва след тях.
Двайсет и четвърта глава
Джеймс е първата ми мисъл.
Завъртам се и претърсвам стаята с поглед, надявайки се, че е добре, но се оказва, че Лили предвидливо го е отвела в спалнята му.
Всички останали са се вторачили в мен.
— Какво беше това, по дяволите? — нарушава тишината Иън.
Тримата с Брендън и Уинстън се блещят насреща ми. Алиа стои в ъгъла, обвила тялото си с ръце. Касъл явно е под душа.
Уорнър.
Той се привежда към ухото ми и прошепва тихо, за да го чуя само аз.
— Става късно, скъпа, и трябва да се връщам в базата. — Замълчава за миг. — Съжалявам, че отново ще те попитам, но сигурна ли си, че искаш да останеш тук?
Вдигам поглед към очите му. Кимвам.
— Трябва да говоря с Кенджи — казвам му. — Не знам как са настроени останалите, но не искам да правя нищо без Кенджи. — Поколебавам се. — Мога — пояснявам, — ако се наложи. Но не искам.
Уорнър кимва. Измества поглед от мен и го насочва към точка зад главата ми.
— Ясно. — Свъсва леко вежди. — Надявам се някой ден да ми обясниш с какво толкова те привлича.
— Кой? Кенджи?
Още едно кимване.
— О! — казвам аз, примигвайки изненадано. — Той е най-добрият ми приятел.
Уорнър ме поглежда в очите. Вирва едната си вежда.
Отвръщам на погледа му.
— Това проблем ли е?
Той оглежда ръцете си и поклаща глава.
— Не, разбира се, че не — отговаря тихо. После се прокашля. — Е, ще се върна утре, става ли? Тринайсет — нула — нула.
— Тринайсет — нула — нула… какво?
Уорнър се засмива. Вдига поглед.
— Един часът на обяд.
— Добре.
После се взира с усмивка в очите ми. Задържа погледа си смущаващо дълго върху мен, преди да се обърне и да излезе през вратата. Без нито дума повече.
Иън ме зяпа. За пореден път.
— Аз… ъх, много съм объркан — обажда се Брендън, примигвайки. — Така… какво стана току-що? Усмихна ти се. Наистина ли ти се усмихна?
Полагам големи усилия да не откъсвам поглед от стената.
Кенджи отваря входната врата със замах.
Влиза вътре.
Сам.
— Ти — казва, сочейки ме с присвити очи. — Докарай си задника тук веднага. Трябва да си поговорим.
Двайсет и пета глава
Завличам се до вратата, а Кенджи сграбчва ръката ми и ме извежда навън. После се обръща и изкрещява на останалите:
— Вечеряйте нещо.
Стоим на площадката пред къщата на Адам и чак сега осъзнавам, че има и друго стълбище, водещо нагоре. Към незнайно какво.
— Хайде, принцесо — подканва ме Кенджи. — Върви след мен.
И тръгваме нагоре.
Четири, пет реда стълби. Може би осем. Или петдесет. Нямам представа. Знам единствено, че докато се доберем до върха им, вече съм останала без дъх и ме е срам, задето съм останала без дъх.
Когато най-сетне успявам да възстановя дишането си, плъзвам поглед наоколо.
Невероятно.
Намираме се на покрива, навън, където светът е катраненочерен, с изключение на звездите и лунния сърп, окачени на небето. Понякога се питам дали планетите все още са там, горе, дали са в същия ред, дали успяват да се разбират след всичкото това време. Навярно можем да си вземем някой и друг урок от тях.
Вятърът се усуква около нас и аз потрепервам, докато тялото ми свикне с температурата.
— Ела тук — казва ми Кенджи. Махва ми към края на покрива и сяда на ръба му, провесвайки крака над най-бързия път към сигурна смърт. — Не се безпокой. — Казва, когато забелязва изражението ми. — Няма страшно. Седя тук доста често.
Щом най-сетне се настанявам до него, дръзвам да погледна надолу. Краката ми се люшкат от върха на света.
Кенджи ме прегръща с една ръка. Потрива рамото ми, за да ме сгрее.
— Е — подхваща той, — кога ще е големият ден? Измисли ли дата?