Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Стигнеше ли до езерото Нийд, щеше да намери храна, чисти дрехи и водач. В представите й вмирисаното сирене и коравия хляб бяха истинско пиршество, а пропадналия контрабандист — спасител. А може би, колкото и да бе немислимо, щеше да завари и Мейгрейт там. Стига да я чакаше, щеше да й прости коварството, с което й бе навлякла тези беди.
На Каран още не й се вярваше, че нейната спътница бе позволила да я заловят. Нали винаги излъчваше такава сила и решителност. Но когато надникна в Огледалото, бе запленена от него, като че ли видяното имаше по-голяма тежест от дълга към господарката й или от собствената й безопасност. Още по-смайващо беше държанието й с Игър. Каран не се сещаше Мейгрейт да е поглеждала мъж, но с него, изглежда, намери някакво сродство.
Три дни път до Нийд, но ако вървеше направо от Физ Горго. Уелмите обаче я изтласкваха в друга посока, по-надълбоко в познатите им земи. Краката й сигурно вече гъбясваха в ботушите.
Понякога преследвачите доближаваха, друг път изоставаха, но не изчезваха. Не можеше да се отърве от тях, каквото и да опитваше.
Свали ботушите и панталоните, за да плува по-леко. Плуваше в потоци и в бездънни езера, прекосяваше тихи вирове с цвят на чай, без да остави следи. Уелмите обаче скоро я намираха.
Пълзеше през тресавища, отместваше предпазливо всяко стръкче тръстика и после грижливо го изправяше. Стоеше в лепнеща кал неподвижно като сърна, преместваше се на няколко разтега и пак застиваше. Калта беше гъста, лепнеше по ботушите й на буци и тя едва ходеше. На няколко пъти стъпи ненадейно в меки и податливи като мармалад мочурища и на секундата затъваше до кръста. Засмукваха я толкова силно, че се измъкваше по десетина минути. Веднъж ботушите й останаха в блатото и загуби половин час да ги извади. По цял ден гледаше как змиите се плъзгат по повърхността на тресавището, възхищаваше се на пестеливо изящните им движения и им завиждаше за отровата.
Пак се размърда. Гъстата тиня се вкопчи в ходилата й. Щом шавнеше, по краката й плъзваха гъделичкащи мехурчета, пукаха се и разнасяха вонята на развалени яйца.
Изведнъж й прималя, главата й олекна. Нещо не бе наред — водата се местеше странно около краката й, ходилата й изтръпнаха. Подхлъзна се и падна, по лицето й плиснаха кафяви струйки. Само с усилие на волята се изправи отново, сърцето й заблъска. Извлече се от водата върху островче от кал, погледна надолу и едва не повърна от отвращение.
По краката й нагъсто се трупаха пиявици. Вече бяха пурпурни и надути, някои бяха дори колкото палците й. От безброй рани по кожата й се стичаха кървави нишки. Тя стисна най-едрата, погнусена от лигавото телце, и се опита да я откъсне. Пиявицата не поддаваше, оказа се учудващо здрава, но накрая се пръсна в облаче кръв и увисна като спукан балон.
Със сол или огън можеше да ги накара да я пуснат. Но сол нямаше, а не смееше да пали огън. Толкова ранички непременно щяха да се възпалят. И изостреното въображение веднага й поднесе картината как се мъкне на гангренясалите си крака, черни и подпухнали.
От другата страна на протока някой кресна, по-надалеч отвърнаха с вик. Каран пак нагази. Блатото се въртеше пред очите й, дори в студената вода кожата й пареше. Пиявиците се кандилкаха на всяка крачка, подръпваха полека кожата й. Каран навлезе сред гъстите тръстики и се обърна назад. На брега личаха стъпките й, имаше и кръв.
По-черен ден от този не би могла дори да си представи. Уелмите я обграждаха и неспирно си подвикваха. Твърде замаяна, за да стои права, Каран се вкопчваше в тръстиките, а пиявиците й изсмукваха живота. Кръвта във водата привличаше още. Тя плъзна длан по бедрото си и напипа десетки. Догади й се.
Въздухът гъмжеше от зеленикави блатни мушици, ухапванията им боляха като парвания с нажежена тел, а пъпките смъдяха. Напъхваха се в ушите, в носа, под стегнато закопчаните ръкави, дори в слепналата се от мръсотия коса. Подлудена, Каран намаза лицето и шията си с миризлива кал, но мушиците пак се завираха в косата и под дрехите й. По нея вече нямаше здраво място.
А уелмите пак я доближиха. Мяркаха се отвъд водните ивици, претърсваха калните островчета едно по едно. Докато ги следеше с очи, с неописуем ужас усети, че нещо голямо и хлъзгаво се отърква под глезена й, после се уви и мина по пръстите на другия крак. Стори й се, че е дебело колкото прасеца й — и е безкрайно дълго.