Сянка по стъклото

Бе чакал до отвора на шахтата, след като Идлис се спусна да му доведе Каран. После водата изтече с рев, а Идлис не се върна.

— Клоаката е пробита — отвърна един уелм. — Тя е свалила резето от вратите и водата ги е изкъртила. Няма съмнение, че се е удавила.

— Не. Тази жена е страшен противник. Намерете я! Ами онзи нещастник Идлис?

— Той… не е способен като други сред нас. Сигурно също е мъртъв.

— Глупец сред глупците! Намерете и него. Ако е оцелял, ще му дам още работа.

Донесоха стълба и Игър слезе долу да се уверя с очите си. В клоаката почти не бе останала вода. Тежкото резе лежеше в мръсотията. Около изтръгнатите панти имаше пресни следи от чегъртане.

Не бе спал, кракът го мъчеше така, че по принуда се държеше за стълбата. Всеки друг на негово място би излял яда си в порой от думи. Но той изуми уелмите с подсмиването си.

— Ама че жена! Не носи оръжие, няма никакви сили, просто мъждукаща дарба, обаче се измъква. Когато всичко това приключи, може би ще ми е приятно да…

Забеляза израженията на копоите си и не довърши. Те не бяха способни да се отнесат великодушно към враг — искаше им се да изтезават, да размажат Каран, за да изкупят поражението си. Личеше, че са близо до презрението към него. Колко дълго можеше да разчита на тях след този случай?

— Действайте — заповяда той. — И докарайте лодката ми.

Навън бе паднал мрак. И с лодки, и пеша по брега претърсиха устието половин левга наляво и надясно. Нямаше и помен от Каран. Някоя се върнаха в тунелите, други се запътиха към крайбрежните селца или пък спираха и проверяваха гемиите на рибари и контрабандисти.

Ставаше късно, а тепърва трябваше да разпита Мейгрейт. Игър даде знак да насочат лодката към крепостта и уелмите загребаха към една рекичка близо до патрулната пътека.

— Спрете! Какво е това? — Той посочи нещо като сивкав дънер в тинята. — Я вдигнете малко фенера.

Двама уелми скочиха на брега. Игър се затътри подире им. Намериха не дънер, а Идлис, само по набедрена превръзка.

Игър сведе поглед към него. Разсъблеченият уелм беше противна гледка — мършави крайници с дебели стави, изпъкнали ребра, приплеснати пръсти на ръцете и краката, кожа като рибешки корем, която изгаряше дори под немощното утринно слънце. Черните очи също трябваше да бъдат пазени от светлината. Понякога се мразеше, че още ги държи около себе си. Само да не бяха толкова покорни, неумолими и страховити…

Някой обърна Идлис по гръб. Той застена, от устата му потече тиня и слуз. По тялото и единия му крак имаше рани, гърбавият му нос беше разкървавен. Сигурно се бе блъснал в решетката след шлюза.

Напълниха едни шапка с вода и я лиснаха в лицето му. Той изпъшка и се опита да стане.

— Какво стана с Каран? — студено попита Игър.

— Проследих я, докъдето можах… — Уелмът се закашля. — Вече ви казах…

Очите му се подбелиха, езикът му залепна за небцето и той пак се просна.

— Аз не съм… — запъна се и Игър. Поумува припряно. — Принуда! Претърсете наоколо. Вартила, искам да научиш какво е станало тук.