Приключенията на Казанова

— Не ме е грижа за опасността — казах на Лоренцо. — Купете ми тази помада или ми донесете сяра, защото имам масло тук и сам ще си направя помадата. Ако имате серни конци, дайте ми ги.

Случайно той имаше такива конци в джоба си. Даде ми ги.

Колко малко е нужно да се зарадва и утеши един намиращ се в нещастие човек! Но в моето положение тези серни конци не бяха, разбира се, никаква дреболия, за мен те бяха истинско съкровище.

Сега мислех в продължение на часове как да намеря заместител на праханта, което още ми липсваше, а не знаех под какъв предлог да го поискам. Тогава се сетих, че бях казал на шивача да си постави под раменете на дрехата ми гъба, за да не се разваля палтото от потта.

Съвсем новата дреха висеше пред мен. Сърцето ми силно биеше.

Шивачът можеше да е забравил да сложи гъбата. Намирах се между ужаса и надеждата. Трябваше да направя само една крачка, за да се уверя, но тази крачка беше решителна и затова не се осмелявах да я направя. Най-сетне се приближих до дрехата, но се чувствувах почти недостоен за такава висша милост, паднах на колене и се помолих с горещо усърдие на бога, шивачът да не е забравил моята заповед. След тази гореща молитва взех дрехата, изрязах хастара и намерих гъбата. Бях луд от радост. И бе напълно естествено, че благодарих на бога, защото се бях осмелил да потърся гъбата с доверие към него.

Когато по-късно размишлявах върху тази проява на милост, се поздравих, задето бях последвал подтика на моето благородно сърце, но се засмях съжалително над глупостта си, че бях помолил всевишния да ми помогне да намеря гъбата.

Отнемането на телесната свобода води до израждане на духовните способности. Човекът трябва да моли бога за нещо, което отговаря на природата, но не и да обърне чрез някое чудо естествения ред с главата надолу. Ако шивачът не бе сложил гъба под раменете, то можех да бъда сигурен, че нямаше да намеря такава, а ако я бе поставил, можех да разчитам, че тя по никой начин не е изчезнала.

Тъй като притежавах вече всички съставни части, то скоро имах една лампа. Представете си задоволството, което изпитах, задето бях създал светлина в мрака, и не по-малко сладкото задоволство, че бях пристъпил заповедите на моите подли преследвачи. За мен нямаше вече нищо, но също и никаква салата, защото макар че я ядях с голямо удоволствие, я пожертвувах на драго сърце пред нуждата да пестя зехтина за осветлението си. Сега определих началото на трудното пробиване на пода за първия понеделник на постите, понеже се страхувах твърде много, че кардиналните безредици биха могли да ми изпратят гости. Предпазливостта ми бе разумна.