Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Той беше талмудист, както всички днешни евреи, и искаше да ме накара да вярвам, че познавал добре своята религия, и държал много за нея, един ден обаче изтръгнах от него усмивка на одобрение, като му казах, че той би се отрекъл от Мойсея, ако папата би поискал да го направи кардинал. Като син на равин, той притежаваше големи познания по церемониала на своята религия, но вярваше, че същественото в религията се състои в съблюдаването на външната форма, едно неверие, което съм срещал у доста хора.
Този евреин беше извънредно тлъст, три четвърти от живота си прекарваше в леглото и понеже често спеше през деня, през нощта лежеше и се ядосваше, защото не можеше да спи, още повече, че слушаше спокойното ми дишане. Един ден ме събуди тъкмо като се бях отдал на най-блажена дрямка.
— Какво искате? — извиках, надигайки се.
— Мили приятелю, не мога да спя, имайте съжаление към мен, и се съгласете да поговорим малко.
— И вие ме наричате ваш приятел, отвратителни човече? Много бих желал безсънието ви да стане истинско мъчение за вас, но ако още веднъж ви хрумне да ме лишите от единственото благо, което имам, ще стана и ще ви удуша! — отговорих, силно разгневен.
— Моля, простете ми и бъдете сигурен, че това няма да се повтори повече.
Може би не бих го удушил, но положително имах най-голямо желание за това. Един затворник, който има щастието да спи дълбоко, не е роб през това време, в съня той не чувствува тежестта на своите вериги. Един затворник трябва да гледа на неразумния, който го събужда, като на оръжие на палача, което го лишава от свободата му, за да го тласне отново в мизерната действителност, понеже събуждането го кара да почувствува цялото си нещастие.
Зарадвах се, че не бях започнал голямата си работа преди неговото идване, още повече че той пожела да метат. Когато поиска това за първи път, трябваше да се изсмея на слугите на затвора, понеже те му казаха, че съм щял да умра. Той настоя и тогава не ми остана нищо друго, освен да се престоря на болен, защото интересът ми диктуваше да бъда любезен.
На велика сряда Лоренцо ни съобщи, че след обяд секретарят щял да ни направи обичайното великденско посещение, за да успокои онези, които биха могли да приемат причастието на светата вечеря и за да узнае, дали имат да се оплачат за нещо от тъмничаря.
— И така, господа, ако имате да се оплачете от мен, направете го. Облечете се напълно, защото така изисква етикетът.
Заповядах на Лоренцо да ми доведе на следния ден един изповедник.
Облякох се напълно и евреинът последва примерът ми, все пак той се сбогува предварително с мен, толкова сигурен беше, че секретарят ще му възвърне свободата, щом говори с него.
— Предчувствието ми — каза той, — е от рода на тези, които никога досега не са ме лъгали.
— Поздравявам ви за това, но не си правете сметката без кръчмаря.
Той не ме разбра.
Секретарят дойде. Щом тъмницата ни беше отворена, евреинът изтича навън и се хвърли на колене пред него. В продължение на четири или пет минута слушах само неговия плач и вик, тъй като секретарят не му каза нито дума. Евреинът се върна и Лоренцо ми каза да изляза. С моята осеммесечна брада и с една дреха, която бе направена за любовно приключение през август, трябва да съм представлявал наистина смешна гледка при настъпилия мраз. Треперех от студ и това ми бе неприятно, защото се страхувах, че секретарят би могъл да си въобрази, че треперя от страх. Тъй като трябваше да се наведа ниско, като се измъквах от моята дупка, то поклонът бе вече направен. Изправих се отново, погледнах го със спокойно лице, без да проявя неуместна гордост и чаках да ме заговори. Секретарят стоеше също и ние стояхме като две статуи. Когато след две минути видя, че не казвам нищо, господин секретарят ме поздрави с леко навеждане на главата и си отиде. Върнах се в килията си, съблякох се колкото се може по-бързо и легнах в леглото, за да се стопля. Евреинът остана учуден, че не съм казал нищо на секретаря, докато в действителност мълчанието ми бе казало много повече, отколкото неговият страхлив рев. Затворник като мен можеше да си отвори устата само пред своя съдия, за да отговори на въпросите му.
На Велики четвъртък един йезуит прие изповедта ми и два дни по-късно един свещеник от Сан Марко ми даде своето причастие. Моята изповед се стори на възлюбления син на свети Игнаций твърде оскъдна и той сметна за уместно да ми отправи напомняне, преди да ме обяви за опростен.