Подземията на Чикаго

— Благодаря.

— Животинката се радва да ме види.

— Много добре.

— Искаш ли нещо друго?

— Само това, което ти казах.

— Аз няма да напусна града, Майкъл.

— Ако изчакаш още един час, няма да можеш, дори и да искаш.

— За какво става въпрос?

— Сигурен съм, че имаш представа.

Мълчание.

— Имаш ли ми доверие, Рейч?

— Да.

— Вземи Маги и изчезвай от града.

— Видях една кола отпред.

— Зад къщата има още един тип, който наблюдава задния вход.

— Теб ли чакат?

— Да. Сигурен съм, че няма да те закачат, поне засега. Ако все пак го направят, ще им кажеш, че още миналата седмица сме се разбрали да дойдеш и да прибереш кучето.

— И че нямам представа къде си?

— Наистина няма да имаш. А сега върви. И се грижи за животното.

Рейчъл прекъсна връзката. Не беше щастлива, но на мен изобщо не ми пукаше. Извеждането й от града може би беше прекалено, но и от това не ми пукаше. Минута по-късно съдийката излезе от входа. Макар и на каишка, Маги доволно махаше с опашка. Аз наблюдавах федералните. Те гледаха към Рейчъл, но останаха по местата си. Тя се качи в аудито и потегли. Аз направих един кръг на квартала и отново спрях. Нахлупих шапката на „Къбс“, която бях купил от „Уолгрийнс“, и се измъкнах навън.

Домът ми се намира в типичен за Чикаго малък блок с шест апартамента, един вход и две стълбища в задната част. Северното обслужваше трите апартамента в моята част и свършваше на задната уличка, на която беше паркирана колата на федералното ченге, в момента заето да дъвче огромен сандвич. Другото излизаше на Корнилия Авеню — тиха уличка с изглед към езерото.

Спуснах се по „Корнилия“, открехнах черната врата от ковано желязо и надникнах. Онзи на задната уличка можеше и да не ме види от мястото си, но положително нямаше да ме пропусне, ако поемех нагоре по стълбите. Стига да внимаваше, разбира се. Нямах време да разсъждавам по този въпрос. Понякога така е по-добре. Нахлупих шапката и изтичах нагоре по стълбите. Ключът на съседа ми беше там, където очаквах — под малката каменна статуя на ухилен Буда. Отключих задната врата и се промъкнах в апартамента.

Съседът ми беше абитуриент в музикалното училище „Кениън“. Бъдеща рок звезда и настоящ разносвач на поръчки с велосипед на име Майки Сандърс. Един ден почуках на вратата му просто защото бях убеден, че измъчва котката си. Майки обясни, че това, което съм чул, е музика. После ми предложи бира и ме запозна с епичната творба на Андрю Бърд, озаглавена „Огнено кълбо“. Днес в апартамента цареше тишина. Котката изскочи отнякъде и се отърка в глезените ми. Минах по късия коридор и залепих око на шпионката. Стълбището беше пусто. Открехнах вратата, прекосих площадката и хлътнах в собственото си жилище. Тишината се нарушаваше единствено от тиктакането на часовника в кухнята. Насочих се към вътрешността на апартамента, придържайки се далеч от прозорците. Накрая се озовах в дневната. Тук капаците бяха плътно затворени и помещението тънеше в мрак. Извадих миниатюрно фенерче, седнах зад бюрото и посегнах към най-долното чекмедже, претъпкано с различни документи. Понечих да го отворя, но в същия миг усетих острието на нож върху гърлото си. Останах изненадан от гласа, който прозвуча в ухото ми.