Подземията на Чикаго

Облегнах се назад в стола. Даниълсън може би лъжеше, но не разбирах защо. Още по-малко разбирах какво търси в дома ми.

— Какво всъщност става, след като крушките наистина са чисти? — попитах аз.

— Това вече е добър въпрос — отвърна Даниълсън, размаха пистолета пред лицето ми и леко се оригна. В ноздрите ме лъхна миризмата на алкохол, може би джин. — Отговорът му е прост, стига да знаеш правилата на играта.

— А ти ги знаеш, така ли?

— Може би не напълно — призна той. — Може би лошите са усетили номера и са го обърнали в своя полза. Използвали са крушките за прикритие и са пуснали свой патоген, но вече истински.

— Мислиш ли, че са били именно онези, за които е била предназначена постановката?

— Едва ли.

— Откъде знаеш?

Зъбите на Даниълсън блеснаха в още една мъртвешка усмивка.

— Четвъртият ми каза.

— Четвъртият ли?

— Проследих ги днес сутринта около пет. Четвъртият наблюдаваше как умират първите трима. После ми разказа всичко, което исках да знам.

— А ти го изпрати при приятелчетата му?

— Няма кой да плаче за него. Фактически те нямаха нищо общо. Там има още много негодници като тях.

— Защо им е трябвало да използват крушките за прикритие? И защо не бият камбаната, ако наистина са терористична група? Да поемат отговорност, да отправят някакви искания?

Даниълсън поклати глава при поредния ми тъп въпрос.

— Който решава да използва биологично оръжие, няма да бие камбаната. Защото ще го натиснат собствените му хора. И на практика ще се разграничат от него.

— Тогава какъв е смисълът?

— Изнудване по новите правила. Ограничено заразяване. Петстотин до хиляда мъртви в района на Чикаго. Ние размахваме юмруци, бомбардираме няколко от убежищата им в чужбина, после строим паметници. Светът разбира болката ни, но се пита кой е наред. Междувременно терористите се спотайват. След известно време ни потупват по рамото и прошепват, че новата порция е готова и мислят да я използват. Отново в Чикаго. Или в Ню Йорк, Ел Ей… Ние им вярваме, защото вече са го правили. И съответно се подчиняваме. Пандора се прибира в кутията си. Лошите получават онова, което искат, и то без да омаскаряват едрите риби във Вашингтон. Това е реалният резултат от използването на биологични оръжия. Поне от политическа гледна точка.

— Значи това е бил само първият удар?

— Твърде възможно.

— А ние какво трябва да правим?

— Ти и аз ли? — попита Даниълсън и огледа стаята, сякаш очакваше да зърне още някой.

— Да, Даниълсън. Какво трябва да правим?

— Да умрем, Кели. Като всички останали, само че по-бързо.