Подземията на Чикаго
- Автор: Harvey Michael
- Серия: Майкъл Кели #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-274-9
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Подземията на Чикаго». Краткое содержание книги:
Счупена електрическа крушка по една от линиите на метрото освобождава патоген, който може да унищожи милиони. Докато властите се колебаят какво да предприемат, започват да умират хора, особено в бедните квартали. Болниците се превръщат в морги. Влаковете се превръщат в катафалки. Накрая кметът все пак се решава да вземе по-строги мерки и да изолира засегнатите райони. А междувременно Майкъл Кели тръгва по следите на престъпниците, отровили града му. Търсенето го отвежда дълбоко в подземния свят на Чикаго, както и в още по-стряскащото царство на „черната биология“. В най-добрите лаборатории на страната се извършват тайни високотехнологични експерименти, а учените си играят на Господ и създават форми на живот, които могат да ликвидират населението на планетата за броени часове.
23
Станах малко след девет, потърсих каишката на Маги и я изведох на разходка. Над езерото бяха надвиснали тъмни облаци и бяха превърнали града в лъскав стъклен буркан. Вързах кучето пред „Интелидженсия“, взех си едно кафе и разгърнах папката, която Елън Бразил ми бе дала в лабораторията.
Първите няколко глави очертаваха основите на черната биология. Прелистих страниците и някъде към средата на ръкописа попаднах на раздел, наречен „Умно облекло“. Като странична част от изследванията си в Си Ди Ей бяха създали т.нар. „нанофибри“, които представляваха въглеродни нанотръбни молекули, вплетени в тъканта на обикновен плат. Според заключенията в папката нанофибрите добавяха само няколко грама тежест към дрехата, но в замяна на това я правеха абсолютно непробиваема от куршуми. В допълнение фибрите следяха жизнените показатели на човека, който я носеше, и бяха в състояние да извличат или вкарват в кръвта ограничени количества стимуланти и антибиотици. Нещо особено полезно за боец, получил огнестрелна рана на бойното поле.
Отпих глътка кафе и обърнах страницата. В следващата глава се говореше за пиезоелектрически нанофибри, които имаха свойството да акумулират кинетичната енергия на човешкото тяло. Вплетени в риза или панталон, те превръщаха дрехата в портативен комплект батерии в състояние да зареждат мобилен телефон, транзистор, айфон — изобщо всякакви електронни устройства, които се бяха превърнали в неразделна част от ежедневието на съвременния човек.
Това също ми се стори страхотно, въпреки че думата „пиезоелектрически“ веднага ми докара главоболие. В резултат отместих папката и погледнах хубавата жена на съседната маса, която добавяше мляко и захар към кафето си. После измъкнах джиесема си и набрах Рита Алварес с внезапното чувство, че джобовете ми са адски скучни и тривиални.
— Майкъл?
— Здрасти, Рита. Как си?
— Добре съм. Какво става?
— Ти ми кажи.
Тя не отговори.
— Говори ли с гаджето си?
— Аз непрекъснато говоря с него.
— Имам предвид за снощи. За адреса, който ми даде?
— Знаеш, че съм говорила с него, Майкъл. Нямах друг избор.
— Беше ли наясно, че Ли разпространява дрога?
— Не, за бога! Знаех само това, което ти казах. Бил е посредник при доставките на медицинско оборудване.
— А защо е разговарял с теб?
— Останах с чувството, че го беше решил предварително. Стори ми се, че иска да си разчисти сметките с някой, но не мога да бъда сигурна. Казах му, че няма да споменавам името му пред когото и да било.
— Кой го е убил според теб?
— Излишен въпрос.
— „Четворките“?
— Най-вероятно, след като е продавал дрога.
— И това няма нищо общо с твоето разследване, така ли?
— Съмнявам се. — Рита замълча за момент, после добави: — Знам, че ще прозвучи егоистично, но откри ли нещо, което може да бъде от полза?
— За разследването ти?
— Да.
Вината в гласа й ми помогна да забравя дребната подробност, че не споменах за торбите за трупове, с които беше пълно онова мазе.
— Съжалявам, Рита. Но когато отидох там, Ли вече беше мъртъв. Между другото, вие с Винс трябва да започнете да си говорите за твоята работа.
— Благодаря, Майкъл.
— За нищо. — През входната врата на „Интелидженсия“ се появи още една хубава жена. Тази я познавах. — Ще ти се обадя по-късно, Рита.
— Защо? Какво става?
— Нищо.
— Нещо свързано с моето разследване ли?
— Трябва да вървя, Рита.
— Дръж си езика зад зъбите, моля те.
— Чао, Рита.
— Майкъл!
— Чао.
Изключих телефона в момента, в който Рейчъл Суенсън седна на стола до мен.
— Минах покрай вас, но никой не ми отвори — рече тя. — После зърнах Маги, вързана отпред…
Едновременно се обърнахме към прозореца. Маги се беше притиснала към стената, подвила опашка между задните си крака.
— Страхува се от времето — поясних.
Рейчъл кимна, издавайки къс гърлен звук. Кученцето беше общата ни тема за разговор. Нещо като осиновено дете. Единствената твърда почва под краката на една непрекъснато променяща се връзка.