Смъртта на една марионетка [bg]

Острата реакция на Роза спрямо предателството на мъжа й уплаши дори самата нея; нещо повече — удиви я. Свикнала да живее в състояние на почти непрекъсната мимикрия, първоначално почти не осъзна, че зад крясъците, виковете и драматичните й жестове се крие истинска болка и обида. По-късно Еслин я подкупи да напусне дома му и тя се премести в новия си апартамент. Прекара дълги ужасни седмици, ровейки се в чувствата си, като се опитваше да отдели фалшивата скръб от истинската, да проследи нишката на терзанията си до самото й начало, за да види откъде идва. Сновеше насам-натам, обгърнала с ръце раменете си, сякаш наистина се стремеше да запази целостта си; сякаш цялото й тяло бе отворена рана. Постепенно започна да разбира истинските си чувства. Изучаваше ги, изпитваше ги, назоваваше ги. Установи, че мрачната, изпълнена със съжаление тъга, която постоянно нахлуваше в душата й, всъщност е тъга по нероденото й дете. (До този момент изобщо не осъзнаваше, че е искала да има дете.) Непрекъснато носеше в гърдите си като камък тежката скръб.

През този период се застави да продължи работата си в „Латимър“; полагаше невероятни усилия да се владее, подкрепяна от вродената си гордост. Откри в душата си второ чувство и го назова в момента, когато Еслин оповести, че Кити е бременна. През цялото време нарочно гледаше настрани, ала по гласа му усещаше, че се усмихва широко. С невероятна сила в тялото й избухна и се развилия омраза. Само да си беше отворила устата, сигурно щеше да изреве или поне така й се струваше тогава. Изпита ужас да не би тази изгаряща злоба да вземе връх над здравия й разум и някоя тъмна нощ просто да отиде и свирепо да се нахвърли върху двама им. Сега вече не мислеше така. Но жаравата от лумналата омраза беше още жива и понякога Роза отваряше вратата на пещта, за да надникне вътре, да поразбута въглените и горещината им обгаряше бузите й.