Трескав блян [bg]

Когато най-после стигнаха Начес, Марш вече се беше наслушал на такива приказки.

Влязоха в града час преди мръкнало. Светлината тлееше в аленеещия следобед, сенките се издължаваха от запад. Като изключим жегата, денят беше приятен. Откакто напуснаха Кайро, не се бяха придвижвали толкова бързо. Реката се къпеше в златисто сияние, а слънцето се отразяваше в нея като лъскаво украшение от месинг, трептеше и танцуваше при всеки полъх над водата. Марш посрещна следобеда в леглото заради неприятното време, но когато чу писъка на свирката, излезе от каютата. Отговаряха на друг параход, който гордо се носеше по водата. Говореха си. Двата кораба решаваха кой да мине вляво и кой - вдясно. Случваше се поне дузина пъти дневно. В гласа на другия параход имаше нещо, което сякаш го привикваше, притегляше го да се надигне от меките чаршафи. Той излезе на тексаската палуба само за да го види как преминава. „Еклипс“ - бърз и горд. Позлатеното украшение между комините блестеше на слънцето. На палубите му имаше цели тълпи от пътници. Марш наблюдаваше как се изкачва по реката, докато пред очите му не остана само пушекът му. През цялото време стомахът му бе на кълбо, незнайно защо.

„Еклипс“ изчезна в далечината като сънен блян при изгрева. Марш се обърна и видя Начес пред тях. Чу камбаната, оповестяваща акостиране, и свирката запигця отново. Край пристанището се бяха струпали параходи, а отвъд тях два града очакваха „Трескав блян“. Горе на стръмните височини беше Начес-на-хълма - порядъчен град с широки улици, зеленина, цветя и масивни къщи. Всяка си имаше име: Монмут, Линдън, Оубърн, Равена, Конкорд, Белфаст, Уинди Хил, Бърн. Марш беше посещавал Начес поне шест пъти на млади години. Тогава още не беше собственик на кораб и по традиция се качваше горе, за да разгледа всички тези легендарни домове. Изглеждаха като истински проклети дворци и го караха да се чувства некомфортно. Старите семейства, които живееха в тях, се държаха като царски особи. Надменни и арогантни, те пиеха джулеп58 и шери коблер59, изстудяваха проклетото си вино, забавляваха се на състезания с расови коне, ловуваха мечки, дуелирха се с револвери и бауи60 дори при най-дребната кавга. Марш беше чул, че ги наричат набоби61. Славна дружина - всички тия проклетници се мислеха поне за полковници. Понякога идваха на пристанището. Тогава трябваше да ги поканиш в парахода си на пури и питие, без значение как се държат. Странно защо, но сякаш бяха напълно слепи. От своите къщи, издигащи се върху скалите, набобите виждаха сияйно царствената река, но някак пропускаха всичко, което се намираше точно под тях.