Трескав блян [bg]

Меката светлина на луната се разливаше по реката като масло. Звездите се криеха. Край брега десетки параходи се тълпяха недалеч от платноходите, с техните високи, горди мачти и свити платна. Негрите пренасяха памук, захар и брашно от един кораб на друг. Въздухът беше влажен и благоуханен, а улиците - претъпкани с народ. Избраха си маса с гледка към множеството, поръчаха си cafe-au-lait и от захарните сладки, с които бе известно заведението. Киселия Били отхапа една и цялата му жилетка се покри с пудра захар. Това го накара да изругае.

Дамон Жулиж се разсмя. Гласът му бе нежен като лунните лъчи.

- Ех, Били. Колко си забавен.

Типтън повече от всичко мразеше да му се присмиват, но бе принуден да погледне в тъмните очи на Жулиж и да се усмихне.

- Да, господине - каза той и печално поклати глава.

Жулиж изяде своя десерт внимателно, без да ръси захар по наситените цветове на тъмносивия си костюм и лъскавата алена вратовръзка. Когато привърши, отпи от своето cafe-au-lait, докато наблюдаваше брега и оглеждаше минувачите.

- Ей там, жената до кипариса - каза той и другите извърнаха погледи. - Не е ли поразителна?

Беше млада креолка, придружавана от двама заплашителни на вид господа. Дамон Жулиж я гледаше като запленен младеж. Лицето му изглеждаше спокойно, без никакви бръчки, косата - от гъсти черни къдрици, очите - големи и мрачни. Дори от другата страна на масата, Киселия Били чувстваше жежкия пламък на погледа му и това го плашеше.

- Прелестна е - каза Синтия.

- Има косите на Валери - добави Арманд.

- Ще я обладаеш ли, Дамон? - усмихна се Кюрт.

Жената и двамата й придружители се отдалечаваха. Вървяха край изящната ограда от ковано желязо. Жулиж ги наблюдаваше замислен.

- Не - каза той накрая, обърна се отново към масата и отпи от кафето. - Нощта е твърде млада. Улиците са оживени и съм уморен. Нека поседим.