Борбата [bg]

Затова го наблюдаваше тихо, напрегнато, очаквайки следващото му движение.

Ала той не помръдна. Тези ръце, които можеха да нападат стремително като змии, готови да нанесат смъртоносен удар, сега бяха неподвижно отпуснати. И преди я бе гледал по този начин. Беше първият път, когато се срещнаха. И тогава бе видяла същото уважение, макар и неохотно, стаено в очите му — само че тогава бе примесено с изненада. Докато сега изненада нямаше.

— Няма ли да се разкрещиш? Или да припаднеш? — попита я той с най-небрежната интонация, сякаш просто й предлагаше да си избере някоя от стандартните възможности.

Елена не откъсваше поглед от него. Той беше много по-силен от нея и по-бърз. Но ако се наложеше, предположи, че ще успее да се добере до ръба на покрива преди той да я стигне. Ако обаче не уцелеше балкона, щеше да падне от около десетина метра, но тя бе готова да поеме този риск. Всичко зависеше от Деймън.

— Няма да припадна — отвърна тя сухо. — А и защо да ти крещя? Ние играехме игра. Онази нощ бях глупава и изгубих. Ти ме предупреди на гробището за последиците.

Устните му леко се разтвориха и той си пое дъх набързо, сетне отмести поглед.

— Може би искам да те направя моя Кралица на сенките — заговори и продължи сякаш на себе си: — В живота си съм имал много спътнички, млади момичета като теб и жени, които бяха сред най-бляскавите красавици на Европа. Но ти си единствената, която някога съм пожелавал да остане завинаги с мен. За да властваме заедно, да взимаме това, което пожелаем, и то тогава, когато решим. За да всяваме страх и да бъдем боготворени от всичките по-слаби души. Какво лошо има в това?

— Аз съм една от тези слаби души — рече Елена. — Двамата с теб сме врагове, Деймън. И никога няма да бъдем нещо друго.

— Сигурна ли си? — Той я погледна и тя усети почти физически силата на волята му да докосва нейната, все едно я докоснаха дългите му пръсти. Но не изпита замайване, нито слабост, нито покорство пред мощта и неустоимия му чар. Днес следобед тя бе лежала дълго във ваната, както всеки ден напоследък, потопена в горещата вода, поръсена щедро с изсушена върбинка.

Очите на Деймън блеснаха в мрака, явно бе разбрал, но прие поражението си с финес.

— Какво правиш в тази къща? — попита небрежно. Странно, но Елена не изпита желание да го излъже.

— Каролайн е взела нещо, което ми принадлежи. Дневник. Дойдох, за да си го взема.

В тъмните му очи се мярна нещо друго.

— Без съмнение, за да защитиш по някакъв начин безполезния ми брат — процеди той раздразнено.

— Стефан няма нищо общо с това!

— О, нима? — Тя се изплаши, че той разбира много повече, отколкото й се искаше. — Странно, обикновено винаги е замесен, когато има някаква неприятност. Той създава проблеми. Но сега, ако той няма нищо общо…