Дарът на змията [bg]

— Извинете — обърнах се аз към една жена, която вървеше по улицата и водеше малко момченце за ръка. — Как да стигна до…?

Тя ме подмина, а когато детето се обърна и поиска да спре, тя го дръпна и му се скара, сякаш се бе опитало да цопне в калта.

Или бе много невъзпитана, или пък страшно бързаше. А може би и двете. Е, по улиците имаше и други хора. Като например двамата възрастни мъже, които стояха малко по-надалеч и си говореха. Аз спрях и вежливо изчаках да спрат да говорят, но те се преструваха, че не ме виждат. Бяха потънали в разговор за цената на конската сбруя в различните части на страната.

— Чувал съм, че ако човек успее да закара един фургон до Кампана, може да получи добра цена, дори по двадесет сребърника за метър… — рече единият от тях и размаха бастуна си със сребърна дръжка, за да потвърди думите си.

Другият кимна и затършува в кесията, която носеше на колана си.

— Извинете — казах аз, — но…

— Да, да, добре — рече този с кесията. — Ето ти един шилинг. А сега се махай. Не мислех, че и просите!

Той ми подхвърли един меден шилинг. Аз го хванах несъзнателно. После усетих как бузите ми пламнаха и бях сигурен, че лицето ми бе червено като на рак.

— Не ти искам шилинга — рекох аз ядосано и го хвърлих в краката му. Те спряха да говорят за цената на конската сбруя. Но макар да се отдалечих колкото се може по-бързо, все пак чух възмутените им коментари.

— Каква невиждана наглост — рече единият. — Явно един шилинг не е достатъчен!

— И само като си помисли човек, че на никого не му се налага да проси, откакто направиха Благотворителното дружество — рече му другият. — Винаги обаче ще се намери някой безсрамен хулиган.

Бях си научил урока и следващия път попитах един човек, който носеше същата сива риза като мен и той ми обясни как да намеря улица „Сребърна“ и къщата на господин Аврелиус.