Дарът на змията [bg]

— Нямаме голям избор. Показаха ли ти плочката с дълговете ти?

— Какво?

— Да, така си и мислех. Нищо в Дружеството не е безплатно, разбираш ли?

— Това вече го разбрах. Вече два дни работя в тръстиковата гора.

— Да, те внимателно го отбелязват от едната страна на чертата. От другата записват парите, които им дължиш за храната, квартирата, банята и дрехите. А тази сума е по-голяма. Не много. Само толкова, че да не можеш да я платиш.

— Да, но аз работих като вол… Напълнихме няколко платформи с гадната тръстика. Това би трябвало да струва повече от една койка и малко каша.

— Дружеството определя кое колко струва. Както работата ти, така и кашата.

— Те не споменаха нищо такова, когато дойдохме!

— Не, те не са глупави. В началото винаги приемат новодошлите много вежливо.

— Да, но… Да, но това е несправедливо.

— Добре дошъл в Сагислок — отвърна ми просто тя.

— Какво ще стане, ако човек просто замине?

— Тогава ще ви заклеймят за крадци — рече ми тя. — Ако ви хванат, ще ви пратят в крепостта Сагис.

— Какво е това място?

— Ама ти наистина си съвсем нов, а? — тя изглеждаше напълно озадачена от факта, че има някой, който не бе чувал за крепостта. — Това е…

Повече не успя да ми каже. Хлопна врата, а по стълбите затрополиха бързи стъпки. Чухме как малкото момиченце плачеше високо и възмутено доста преди да се втурне в кухнята.

— Той ме удари. Инес, удари ме!

Кадифени панделки в светлите къдрици, червена кадифена рокля с бяла дантелена яка и сребърни копчета по раменете. Да, това явно бе господарско дете.

— Не — рече Инес успокоително. — Може ли да видя?

Момичето показа едната си ръка. На дланта й се виждаше червена ивица.

— Удари ме с линията. Мразя го!

По пламналите й от възмущение бузи се стичаха сълзи. По стълбите достолепно слезе мъж с посребряла коса и черно палто.

— Желае ли младата госпожица незабавно да се върне в класната стая? — рече той. — Тя дори не се е захванала с преписването.

— Не, не искам — извика младата госпожица. — Ти си един стар глупав мъж и миришеш лошо. Мразя те!

Наистина от него се носеше миризма, която не бе особено приятна — на сладко и леко разложено, като прогнило сено. Но на него едва ли му хареса да чуе това от някакво момиченце на възрастта на Мели. Той остана без дъх от гняв.

— Не, това… — мъжът се врътна и със сигурност искаше да напусне кухнята с маршова стъпка, но не му се удаде, защото на вратата бе застанала жена с червена кадифена рокля, която бе по-възрастно копие на момиченцето.

— Учителю Рубенс — рече тя. — Какво става тук?

— Подавам си оставката — изсъска той. — На мига! И много ми се иска да видя кого ще успее да наеме госпожата за учител на малкото чудовище!

— О, не — рече госпожата. — Какво е направила този път?