Хилядният етаж [bg]

ЕРИС

— Ето те и теб! — възкликна Ейвъри и тръгна по коридора към Ерис. Тълпата на мига се разтвори, за да я пропусне. — Мислех, че ни избягваш. Не съм те виждала от цяла вечност. — Гласът на Ейвъри стана по-остър накрая, сякаш задаваше въпрос.

— Дори аз не бих пропуснала първия ден — рече небрежно Ерис, макар това да беше най-противният й първи учебен ден, откакто се помнеше. Беше дошла горе в Кулата рано, облечена в обикновено черно яке върху униформата, за да не я зяпат на долните етажи, и бе взела душ в съблекалнята на училището. Беше готова на всичко, за да не се приготвя в сбутаната баня, която делеше с майка си.

На първия учебен ден родителите на Ерис обикновено я караха да позира за натруфена снимка до входната врата, за да добавят снимката към колекцията, която бяха започнали още по времето, когато беше в предучилищна възраст. „Успех!“, възкликваха и двамата и я прегръщаха, докато тя най-сетне хукваше да се спаси в асансьора и се смееше на глупавата им традиция със снимките, въпреки че тайно й се наслаждаваше.

Тази сутрин нямаше снимки, разбира се. Ерис се запита дали баща й знае, че е първият училищен ден. При тази мисъл усети как зад очите й се събира неочаквана, остра болка. Затвори ги за момент и се опита да уталожи бурята от мъка и недоумение, която бушуваше в нея. Не можеше да позволи Ейвъри да забележи.

— Добре, но, Ерис… случило ли се е нещо? — попита Ейвъри, когато двете тръгнаха към изхода. Следобедният звънец тъкмо бе ударил. Учениците се скупчиха в коридорите като ята едноцветни птици, всички с плисирани поли или изгладени панталони в цвят каки и закопчани догоре ризи. За пръв път в живота си Ерис беше благодарна на тъпата училищна униформа. Не беше сигурна колко тоалета може да съчетае с дрехите, които бе отнесла на сто и трети етаж, но знаеше, че няма да й стигнат доникъде.

— Какво имаш предвид? — попита тя, доволна, че гласът й звучи напълно нормално.

— Изобщо не съм те виждала след партито у Корд, вчера изпусна играта в АР, а когато минах покрай апартамента ви, за да видя как си, нямаше никого. — Ейвъри я стрелна с поглед. — Наред ли е всичко?

Ерис нямаше желание да говори по този въпрос. Всичко бе твърде болезнено — а и щом някой разбереше истината, всичко щеше да стане съвсем истинско. Тя обаче бе измислила съвършеното извинение.

— Нашите решиха да преобзаведат апартамента. Отново, представи си. Нали ги знаеш какви са. — Тя извъртя очи. — Известно време ще сме в „Нюаж“. Извинявай за вчера — добави тя.

— Радвам се, че всичко е наред. Не бях много притеснена — реших, че правиш нещо върховно. Както онзи път, когато се върна седмица след края на ваканцията, защото с майка ти се бяхте прибрали по „заобиколен път“ от Мианмар — пошегува се Ейвъри. Ерис усети как я прониза болка при спомена. Двете с майка й се бяха забавлявали страхотно на тази ваканция, обиколиха Азия в пъстри рокли и нямаха никакви грижи.

— Да знаеш, че ти завиждам за „Нюаж“ — продължи Ейвъри. — Трябва да започнем да преспиваме у вас, за да обличаме онези пухкави халати и сутрин да си поръчваме палачинки с рикота и боровинки.