Оставих те да си отидеш [bg]

– А купищата приятелки? – питам аз. Патрик се засмива.

– Една-две. Но след всичкото време, в което отчаяно се опитвах да избягам от Уелс, той започна да ми липсва ужасно. След завършването си намерих работа близо до Лийдс, но когато се откри възможност в клиниката в Порт Елис, веднага се възползвах от шанса. Мама и татко остаряваха и щях да съм наоколо, за да им помагам.

– Родителите ти живеят в Порт Елис? Винаги съм се чудила на хората, които имат близки взаимоотношения с майка си и баща си. Не завиждам, просто не мога да си го представя. Вероятно ако баща ми беше останал, нещата щяха да стоят по различен начин.

– Мама е родена тук. Татко се е преместил със семейството си още като тийнейджър и с майка ми са се оженили, когато двамата са били на деветнадесет.

– Баща ти също ли е бил ветеринар? – Задавам прекалено много въпроси, но се опасявам, че ако спра, аз ще съм тази, от която се изискват отговори. Патрик като че ли няма нищо против, запознава ме със семейната история, която кара лицето му да се изкриви в носталгична усмивка.

– Инженер. Вече е пенсионер, но през целия си живот работи за една газова компания в Суонзи. Заради него съм доброволец на спасителната лодка. Татко го правеше години наред. Хукваше по средата на неделния обяд и мама ни караше да казваме молитва всички да се приберат благополучно на сушата. Тогава го мислех за истински супергерой. – Патрик отпива от бирата си. – Това беше едно време, когато старата спасителна станция в Пенфейш функционираше – преди да построят новата в Порт Елис.

– Често ли те викат?

– Зависи. Повече през лятото, когато караванните паркове са пълни. Няма значение колко много знаци, които предупреждават хората, че скалите са опасни или че не трябва да се плува при силни приливи, са поставени – не им обръщат внимание.

– Събеседникът ми изведнъж става много сериозен. – Трябва да внимаваш, когато се къпеш на плажа – подводните течения са безмилостни.

– Не съм добра плувкиня – признавам си аз. – Все още не съм навлизала по-дълбоко от коленете ми.

– Недей – отвръща Патрик. Забелязвам настоятелност в погледа му, която ме плаши, и се местя неудобно в стола си.

Мъжът сваля поглед и отпива дълга глътка от халбата си. – Приливът – обяснява той – е уловил доста хора.

Кимам и обещавам да не плувам.

– Звучи странно, но най-безопасното плуване е навътре. – Очите на Патрик просветват. – През лятото е чудесно да си наемеш лодка, да влезеш навътре и да се гмурнеш в дълбоките води. Ще те заведа някой път, ако желаеш.

Предложението е напълно нормално, но аз потрепервам. Мисълта да съм сама с този мъж – с когото и да е – в средата на океана е изключително плашеща.

– Водата не е толкова студена, колкото си мислиш – обяснява Патрик, който не е разчел правилно причината за неудобството ми. Той спира да говори и настъпва неловка тишина.