Момичето и нощта [bg]

— Чел ли си тази статия?

Като поднесе очилата към очите си, без да ги слага на носа си, Ришар набързо я прегледа, след това ги остави на бюрото си.

— Да, смахната история.

Той скръсти ръце, отиде до един от прозорците и посочи с брадичка тревните площи около басейна.

— Няма никакво спасение от тези проклети азиатски катерици. Прегризали са жиците на електрическата инсталация, представяш ли си?

Върнах го към статията:

— Тези пари трябва да са били скрити там горе-долу по времето, когато ти още работеше в гимназията, нали?

— Може би, не знам — отвърна той, като се намръщи, без да се обърне да ме погледне. — Видя ли, че трябваше да отсечем една от палмите? Беше нападната от червен палмов хоботник.

— Не знаеш ли на кого може да е била тази чанта?

— Коя чанта?

— Чантата, в която са намерени парите.

Ришар се ядоса:

— Откъде да знам? Защо ме занимаваш с тази история?

— Един журналист ми каза, че полицаите са свалили два пръстови отпечатъка. Единият от тях бил на Венка Рокуел. Помниш ли я?

При споменаването на Венка Ришар се обърна към мен и седна на един фотьойл с напукана кожена тапицерия.

— Разбира се, момичето, което изчезна. Тя притежаваше свежестта на розите.

Той присви очи и за моя огромна изненада някогашният учител по френска литература започна да рецитира един стих от Франсоа дьо Малерб:

Но за жалост беше от света, където на най-красивите неща е отредена най-лошата съдба.

Бидейки роза, като розите живя — от изгрев слънце до падането на нощта.

Ришар помълча няколко секунди, след това за първи път той поднови разговора:

— Спомена за два пръстови отпечатъка, нали?

— Полицаите все още не знаят на кого е вторият, защото не фигурира в тяхната база данни. Но се обзалагам, че е твоят, татко.

— Ето ти ново двайсет! — възкликна той.

Седнах срещу него и му показах снимките от социалните мрежи, които ми беше изпратил Пианели.

— Помниш ли тази чанта? Вземаше я, когато двамата ходехме да играем тенис. Ти обожаваше меката й кожа с тъмнозелен, биещ на черно цвят.

Очилата пак му потрябваха, за да погледне снимките на телефона ми.

— Не виждам кой знае какво на този малък екран!

Той взе дистанционното от масичката за кафе пред него и включи телевизора, сякаш разговорът ни бе приключил. След това започна да преглежда спортните канали: „Екип“, „Канал+ Спорт“, „Евроспорт“, „Беин Спорт“, спря за миг на прякото предаване на колоездачната обиколка на Италия, а после превключи на двубоя между Надал и Джокович на полуфинала на „Мастърс“ в Мадрид.

— Федерер наистина ни липсва.

Аз обаче не се отказах:

— Искам да погледнеш и тези неща. Не се притеснявай, те са в едър план.