Момичето и нощта [bg]

— Защо не ми каза, че си болна?

Въпросът неволно се изплъзна от устата ми.

— Какво щеше да промени това? — попита тя.

— Просто ми се искаше да го знам.

Тя невинаги се бе държала така дистанцирано с мен. Ровейки из детските си спомени, откривах истински моменти на съпричастие и общуване, особено по отношение на романите и театралните пиеси. И тези спомени не бяха плод на наранената ми душа — в семейните албуми бях виждал много снимки от моето детство и юношество, на които тя се усмихваше, видимо щастлива, че съм й син. След това нещата тръгнаха на зле, без да разбера защо. Сега тя продължаваше да се разбира много добре с брат ми и сестра ми, но не и с мен. От това изпитвах някакво перверзно задоволство. Поне аз имах нещо, което те нямаха.

— Значи присъства на честването на петдесетгодишнината на гимназията, така ли? Но защо си ходил да си губиш времето там?

— Беше ми приятно да видя отново старите си приятели.

— Ти нямаше приятели, Тома. Единствените ти приятели бяха книгите.

Това беше истина, разбира се, но казана така, ми се стори жестока и тъжна.

— Максим е мой приятел.

Майка ми не помръдна, като ме гледаше невъзмутимо. На фона на златистата слънчева светлина тя ми напомняше на мраморните статуи на Дева Мария, които красяха италианските църкви.

— Защо си дойде, Тома? — попита майка ми. — В момента нямаш нова книга, която да популяризираш.

— Би могла да се престориш, че се радваш да ме видиш, нали?

— Защо, ти преструваш ли се?

Въздъхнах. Въртяхме се в омагьосан кръг. У двама ни се бе насъбрала горчивина. За миг бях готов да й кажа истината. Бях убил човек, чийто труп бе зазидан във физкултурния салон на гимназията, и още в понеделник можеха да ме хвърлят в затвора за това убийство. „Следващия път, когато ме видиш, мамо, ще бъда в ареста или зад стъклената преграда на някоя стая за свиждания.“

Вероятно нямаше да го направя, но така или иначе тя не ми даде възможност. Без да ме покани да я последвам, майка ми тръгна по стълбите, водещи към приземния етаж. Очевидно й беше дошло до гуша, на мен също.

Останах за момент сам на верандата, настлана с големи тера- котени плочки. След това чух гласове и отидох до обвития с бръшлян парапет от ковано желязо. Баща ми спореше оживено със стария градинар Александър, който поддържаше и басейна. Имаше теч от басейна. Баща ми смяташе, че има проблем със скимерите1, докато Александър, настроен по-песимистично, предлагаше да разкопае моравата, за да стигне до една от тръбите.