Момичето и нощта [bg]

Намерих това, което бях дошъл да търся, в дъното на помещението — два кашона, надписани с моето име, на масата за пинг- понг, които бяха пълни с носталгични спомени. На два тура качих кашоните на горния етаж и ги отворих, за да прегледам съдържанието им.

Сложих на кухненската маса всичко, което малко или повече беше свързано с 1992 г. и можеше да бъде полезно за разследването ми. Една тюркоазена раница „Истпак“, изцапана с бял коректор, папки, натъпкани с карирани листове, запълнени със записките ми от часовете. Училищни отчети, удостоверяващи какъв образцов и послушен ученик съм бил: „примерно поведение в час“, „добросъвестен и старателен ученик“, „показва задълбочени познания“, „притежава съобразителност“.

Прегледах няколко домашни работи, които бяха оставили трайна следа у мен — съчинение разсъждение върху „Спящият в долината“ на Рембо и още едно върху уводния пасаж на романа „Божествена красавица“ от Албер Коен. Дори намерих няколко писмени работи по философия с бележките на Алексис Клеман, който ми преподаваше в последния клас от гимназията. „Интересни разсъждения“ с оценка 14/20 на писмена работа на тема „Може ли да се прави изкуство без правила?“. В друга домашна работа на тема „Възможно ли е да разберем страстта?“ преподавателят ми не се бе скъпил на похвали: „Качествена писмена работа, която въпреки някои лекомислени съждения се основава на добро владеене на материята и е илюстрирана с примери, свидетелстващи за истинска култура в областта на литературата и философията. 16/20!“

Сред другите съкровища в кашона бяха снимка на класа от последната година в гимназията и серия от микстейпи, които грижливо бях подготвил за Венка, но по една или друга причина никога не се бях осмелил да й дам. Отворих кутийката на една от аудиокасетите и прочетох списъка с любимите ми заглавия от онова време. Текстовете и музиката им бяха цялостно отражение на тогавашния Тома Дьогале — момчето, което се различаваше от другите, малко странно, мило, безразлично към модните тенденции, в пълна хармония с дълбоките си чувства: Самсон Франсоа, свирещ Шопен, Жан Ферара, пеещ „Очите на Елза“, Лео Фере, рецитиращ „Един сезон в ада“. Но също така и „Лунен танц“ на Ван Морисън и „Любовта убива“ на Фреди Меркюри, която звучеше като предчувствие.

Имаше и книги. Стари, в джобен формат, с пожълтели страници, с които не се разделях по онова време. Техните заглавия цитирах в интервютата си, когато казвах „още съвсем млад, благодарение на книгите разбрах, че никога няма да бъда сам“.

Де да беше толкова просто!

Една от тези книги не беше моя. Поетичен сборник на Марина Цветаева, с посвещение от Алексис, който бях взел от стаята на Венка на другия ден след убийството.