Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Госпожа Шварцкопф, пасторска дъщеря от Шлутуп, изглеждаше на около петдесет години, беше с цяла глава по-ниска от Тони и доста слаба. Още черните й гладки и грижливо сресани коси бяха покрити с рядка мрежа. Носеше тъмнокафява рокля с малка бяла плетена яка и също такива маншети. Тя беше чиста, кротка и приветлива и подканяше усърдно Тони да си вземе от домашния козунак, поставен в лодковидно кошче и заобиколен от сметана, захар, масло и мед на пита. Кошчето беше украсено с ивица от низани мъниста; изработена от малката Мета, осемгодишно послушно дребно момиченце, облечено в шотландска рокличка и седнало с щръкнали корави светлоруси плитки до майка си.

Госпожа Шварцкопф се извини за стаята, отредена на Тони, гдето тя вече бе влизала да приведе в ред дрехите си. Била много скромна.

— О, много приятна е! — рече Тони.

Главното било, че гледала към морето. При тия думи тя топна четвърти резен козунак в кафето си. Том заприказва със стария за; кораба „Вуленвевер“, който сега беше на поправка в града...

В тоя миг на верандата дойде с книга в ръка един момък на около двадесет години, който сне сивата си плъстена шапка, изчерви се й се поклони малко неумело.

— Е, синко — каза влекачният командир, — позакъсня... — После го представи: — Ето и моя син — назова някакво собствено име, което Тони не разбра. — Учи се за доктор... прекарва ваканцията при нас.

— Много ми е приятно — каза Тони, както я бяха учили.

Том стана и му подаде ръка. Младият Шварцкопф се поклони още веднъж, остави книгата настрана и седна до масата, като отново се изчерви.

Той беше среден на ръст, доста слаб и невъобразимо рус. Наболите му мустачки, безцветни като ниско остриганите коси, които покриваха продълговатата му глава, едва се виждаха; съответно на това цветът на лицето му беше извънредно. светъл, кожата наподобяваше шуплив порцелан и ставаше яркочервена при най-нищожен повод. Очите му бяха малко по-тъмносини от бащините и имаха същото не много живо, добродушно-изпитателно изражение; чертите на лицето му бяха правилни и доста приятни. Когато започна да яде, той разкри необикновено хубаво изваяни, гъсто наредени зъби, лъскави като шлифована слонова кост. Носеше сиво затворено яке с капаци на джобовете и набран ластик на гърба.

— Да, моля да ме извините, закъснях — каза той. Речта му беше малко неравна и като че скърцаше. — Почетох на плажа и не навреме погледнах часовника.

После задъвка мълчаливо и само сегиз-тогиз поглеждаше изпитателно Том и Тони отдолу нагоре.

По-късно, когато домакинята отново настоя пред Тони да яде, той рече:

— В меда на пита можете да имате пълно доверие, госпожице Буденброк... Това е чист природен продукт... Човек знае поне какво поглъща... Знаете ли, трябва да ядете здравата! Тукашният въздух изтощава... ускорява обмяната на веществата. Ако не се храните достатъчно, ще отслабнете.

Той имаше някакъв наивен и приятен навик, когато говори, да се навежда напред и понякога да гледа другиго, на оногова, към когото се обръщаше.